из архива, 25. 12. 2008

часът преди коледа, думите спят

знаеш ли когато тишината мълчи мълчанието говори погледът свети а ръката с която ти пиша неистово се огъва към слънцето знаеш ли животът е бял светофар пресичането е възможно само на червено както аз съм възможна само когато не дишам знаеш ли снощи отново се събудих повдигнах плаща на времето и завалях топло и уютно като ноемврийски сняг от очите ми потекоха коледни истории знаеш ли понякога чукам по сърцето ти нежно прегризвам дланите ти а погледът ти бие на кухо знаеш ли когато прерязвам вените на дните си луната блести в очите ми минутите тихо и кротко рисуват небе тогава започвам да тичам да дълбая с ръце в окото на времето да ровя да търся знаеш ли понякога търся точно теб точно когато привечер заравям мислите под ноктите си а денят плахо хапе остатъка от желанието ми знаеш ли понякога отново се раждам гълтам времена и пиша истории измислени като света в който нагазвам до върха на небцето си който преглъщам и разливам във вените си знаеш ли тогава дробовете ми се гърчат пулсът разбива слепоочията ми но продължавам да мисля и измислям да газя в калта животът ми достига до коленете знаеш ли понякога сънувам прехапвам мълчанието си и пробивам стената с поглед дърветата спят знаеш ли в този час от утробата ми поникват цветя шарени и топли меки и сочни сплитам венец от тях полягам в пръстта и дописвам историята си косите си тънки дребни червеи кротко прегризват края й знаеш ли тази нощ преглътнах живота си седнах на ръба на времето и започнах да ти пиша