развинтени стълби

плътта на дървото хищно разполовена
нощно изтеглена до върха на луната

(да четеш напосоки
улицата изтичаща

да криеш тока
пронизващ вените)

хищно разполовен напосоки разтеглен
тъмночерен развинтен убит и убиващ

(да лежиш вертикално
с нокти забити в небето

да стискаш със зъби
плоския гръб на летливото време)

дъбът е дървото листата са бледи
премазва ги погледът изстисква ги шепотът

(да носиш картините в погледа
да впиваш устни в извора

да развинтиш крака си да подскачаш наум
наужким да носиш живота си)

прегаря дъхът от плесен зелен и потънал
надвива викът разтърсващ ребрата небесни

(да знаеш това което не знаеш
да забиваш пръсти в кухия дънер

да идваш и да си отиваш
просто тихо и логично)

развинтен език в развинтени стълби
с развинтени пръсти развинтени кули строи

(да можеш в ступор на пода в нищото
да биговаш хартиен живот в хартиено тяло

да преглъщаш с пръстите думите хлъзгави
да носиш душа на дете претворена в стенен часовник)

пронизан в дланите мраморни тихо заспиваш
хищно разронен в хищната плът на небето

(развинтени стълби развинтват погледа
развинтено притаен в хълбока светещ)

(27.05.2010.)

висиш

наобратно са буквите
лицата им
фини (заради думата)
телата им
счупени (заради намеренията)

03.12.2009:

играя с тези думи. защото денят е безформена ниша.
когато ръцете развръзват езика….
пръстта е светлината, която неравно се плъзва из устните.
чуваш ли пръстите? тракат, тракат, тракат….
пъхам носната си кърпа в нечий сух джоб. напускам пространството.
цветът е червен. не винаги ясен. следите са пресни.
отвивам тялото си. изключвам. минутата премигва на неравни интервали.
няколко образа и едно куче препречват желанието ми.
сухо е времето в плиткия джоб.
животът е перкалено кратък за да продължавам да дъвча тази разплута,
протяжна вечнст. няма връзка с предходното стихотворение.
просто думи. цвърчат, жужат. тиганът прегаря.
фигурата е безумно приведена. почти пречупена.
главата примирено се удря в перваза. стъпките са ситни. и плахи.
този старец. този някога-бил-човек, сега скитащ символ в празните орбити.
светлините са лакоми. силуетът примигва.
лявата ми ръка. лявата ми ръка. дясно рамо. дясно рамо.
денят е плах и свенлив. устните ми са топли и хищни.
затварям страницата, затварям прозореца.
есента е тих мираж, развързващ езика ми.

едно-две-три

тази нощ
това утро
тези звуци
тази стая
и ръцете ми
които пишат
винаги наум
и всеки път
наужким

тази сутрин

на клона
тази
сутрин
закачи
ме
старецът
(про
дъл
жав
ам
игр
ата
с
ду
ми
те)
с обрязан език
прошептя в
ухото ми
старецът
опари ме
дълбоко
зад зъбите
нави ме
изви ме
насочи ме
с раздвоен
език
сега вися
на клона
и шептя на рибите
бъл бъл бъл
лъб лъб лъб
бъллллллллл
лллллллллъб
дланите ми
докосват
дъното
на езика
произвеждат
вълни
в ухото
на стареца
разтрояват
миражите
той плаче
старецът
(дълбоко
дълбоко
дъл
бо
ко
в ухото ми)

(20. 08. 09.)