Не е портокал

Това не е портокал. Това е поезия. Това е проза. Вратата, към която посягаме, когато посоката е изгубена. Когато ръцете търсят, а очите, уморени от светлина, потъват в покоя на тъмното.

Това не е портокал. Това са думи. Покъвлващи на върха на езика. Прорастващи изпод ноктите. Когато улиците са празни, моловете – изтърбушени, неоновите лампи – уморени.

Това не е портокал. Това е празна стая. Дупка в цимента. Око на риба, смачкано в дланите. Празен кашон. Сърце, разложено в аквариум.

Това не е портокал. Това е език. Пределът, в който нощта обладава деня и разголва бедрата на времето. Мълчанието на тишината, развенчала своите илюзии. Шепотът на богомолката. На престъпника, смирено положил чело в началото на края.

Това не е портокал. Това е игра. Спусък. Древна нишка, пристегнала гърлото. Отвесен хоризонт. Вкоренено желание.

Това не е портокал. Това е дим. Вятър между криле на пеперуда. Екот. Вик. В ухото на Бог.

Ваня Клечерова

*

Резюме на брой 3, “Сборище на трубадури”:

Това не е портокал. Това е експериментално-художественият трети брой на електронно списание „Сборище на трубадури“. След голямо закъснение, поради непредвидени и предвидени обстоятелства, третият трубадурски брой се появява с пълна сила. И голям обем.

Акцентът този път пада изцяло и едниствено върху художествени текстове. Множество поезии, една прилична доза поетично-прозаични миниатюри, един кратък разказ и един дълъг разказ съжителстват в настоящето трубадурско сборище. Понякога пряко, друг път косвено, те се докосват, преплитат и преливат един в друг и задават една обща история. С много тънки и почти невидими нишки. Дали читателят ще тръгне по тях, търсейки някаква по-широка гама от посоки и цветове, или просто ще чете вески текст сам за себе си, зависи единствено и само от него. Текстовете са готови да съдействат при всеки случай. Отделен и индивидуален. Техните автори – също. На първо време като заявят имената си:

Настоящият, трети, брой на списание „Сборище на трубадури“ стана възможен благодарение на:

Елица Ганева, която предостави едни от най-новите си кратки стихотворения. Философско-мъдри и елегантно сграбчващи гърлото.

Мартин Златев, който изпрати две от последно написаните от него стихотворения. Дълбоки и тежки и в същото време ефирни като бавно танцуващи прашинки в сърцето на залязващ слънчев лъч. Освен тях, в броя можете да прочетете и разказа „Баба ме вика“. И със сигурност ще усетите леки тръпки под кожата, след края му.

Юлияна Радулова взе участие също с нови свои стихове. Изтънчено-зрели. Фино-меланхолни.

Мария Димова пък ни предостави свои кратки поетично-прозаични миниатюри, които спокойно могат да се четат и като един цялостен текст. Пулсиращ, бумтящ. Забиващ се в слепоочието като хладния поглед на изтънчен удавник.

Васил Прасков ни изпрати непубликувани досега свои стихове. Емоционално-хладни, експериментиращо-провокативни.

Вера Балева пък ни предостави голям стрък от своите приказно-топли и лежерно-мъдри стихотворения. Стрък изживяно безвремие. Лекотата на биването в себе си, когато часовниците са спрели, а времето кротко мърка. Като черна котка, полегнала в бял, слънчев, следобед.

Бенджамин Розенбаум, на свой ред, участва с разказа си „На скалата до реката“. Като го прочетете, ще ви се прииска още. Убедена съм. Разказът нямаше да бъде достъпен за нас, без добрия превод (от английски език) на Петър Тушков.

Надявам се, този експериментален брой на „Сборище на трубадури“ да постигне своите читатели, както и те него. Приятно трубадурстване и Весели празници!

Ваня Клечерова,
редактор на броя.

Броят може да бъде изтеглен оттук: http://trubadurs.com/issues/.

Сега

всичко е въпрос на бавно съхнене

Елица Ганева

Хубава работа, ама българска!

На 15.12.2011 г. бе връчена поредната, десета, награда “Хеликон” за съвременна българска художествена проза. Призът този път получи Васил Георгиев за сборника си с разкази “Деград” (ИК “Сиела”). Лично аз не се изненадвам защо такива нискокачествени текстове, първо – биват номинирани, и второ – награждавани.

Наградата “Хеликон” никога не е била маркер за стойностна литература. Целят се масовия вкус и добрите продажби. Всичко е бизнес. За съжаление. Да трупаш бизнес дивиденти на гърба на без друго не особено процъфтяващата българска литература си е кощунство. Поне за истинските ценители на литературата. Още повече, когато въпросният конкурс-награда вече е придобил някаква известност и съвсем спокойно може да подаде рамо именно на качествените текстове, каквито, безспорно, има в българската литература. Но, не, политиката на “Хеликон”-ци е съвсем друга. Пък и когато постоянният член, и своеобразно лице на въпросната награда – Йордан Ефтимов, в националния ефир обявява, с ръка на сърцето, че от всичките 40 и кусур книги, които журито трябва да изчете за цялата година, за да отсеее най-доброто, успява да прочете като хората, тоест – бавно и задълбочено, само 4-и, то става ясно защо книги като “Деград” стават победители, а автори като Радослав Парушев и Калин Терзийски – фаворити на журито. Техните почерци са такива – за бързо четене, неангажиращи нито мозъка, нито сетивата. Текстовете им могат да се четат всякак – в полубудно или в ужасно уморено състояние, когато принципно човек не е адекватен за смислени занимания. В метрото, в супермаркета, сред 1001-то задължения на деня. Подобни книги не биха могли и да се четат по друг начин, защото не носят нищо ценно в себе си, което да провокира към по-задълбочен и изострен поглед, вперен в редовете им.

Така че – съвсем нормално е точно такива книги да бъдат номинирани. И награждавани. Още повече като се има предвид бързината, с която уважаемото жури трябва да чете, предвид сроковете и препълнените кашони. Отгоре-отгоре. За отчитане на дейност, но не и за добро свършване на това, за което си нает. Хубава работа, ама българска, както е обичайно да се казва в подобни случаи.

Подобно на издателство “Сиела”, което се опитва да се превърне в монопол на книжния пазар, и награда “Хеликон”, се превръща в такъв. А монополите, знайно е, концентрират усилията си върху печалбите, по лесния начин, чрез лесната за зарибяване и спечелване за клиент масова публика. От това страда единствено качествената българска литература. И читателите, които жадуват за нея. Уви.

Мисля си обаче, че “Хеликон”-наградата не бива да помрачава духа на обичащите стойностната литература, защото вратички към промотирането на добра литература и спечелването на ценни читатели винаги има. Както има и смисъл да се влагат средства и усилия в издаването на наистина добри литературни текстове.

Тук е мястото да благодаря на Мартин Христов и издателство “Ерго” за издание като “Чекмедже за единични неща”, сборник с разкази от Гергана Пожарски. Невероятен краен продукт! Аз лично съм маниак на тема оформление на книги и смятам, че книгата трябва да е преди всичко естетически продукт. Нещо като добре изработено дизайнерско бижу, което доставя наслада на окото. Уникално. И красиво.

След като преди дни забелязах “Чекмедже за единични неща” из електронната мрежа (вж. поста от 10.12.2011 г.), вчера си я купих и още не мога да престана да й се удивлявам – корица, първи страници, хартия, шрифт на текст – всичко е така добре подбрано! Дори още не пристъпвам към зачитането й. Всяко удоволствие – с времето си : ). Художник на книгата е Ина Бъчварова. Специални адмирации! След тази й работа, ще си отварям очите и за други нейни “произведения” : ).

В заключение – наистина смятам, че има смисъл в произвеждането на добри книги. Стойностната литература може да бъде вкарана в домовете на четящите хора. Убедена съм в това.

П.П. Бях уведомена по имейл, че книгите, които уважаемото жури трябва да изчете за цялата година, за да отсее най-добрите 12, от които пък да излъчи основния победител, с етикет “Най-доброто от най-доброто”, не били 40 и кусур, а 141. Добре. Така да бъде. Не смятам обаче, че проблемът на награда “Хеликон” се съдържа в една цифра. Или поне – не точно в тази. Поради което и акцентът на моя коментар е в съвсем друга насока.

панаири, панаири

поредният панаир на книгата вече е в ход. като гледам непрочетените книги в библиотеката си, за пореден път си казвам – никакви нови книги, никакви панаири, докато не изчета настоящите, които съм подхванала. разбира се, не винаги ми се получава въздържанието, тъй като все изниква нещо, което да провокира интереса ми. в този момент например ми е любопитно да надзърна в:

“хиляда години молитви” на июн ли, http://lateinmoon.wordpress.com/page/2/, очевадно е защо. обожавам добре пипнатите корици. естетски. и първосигнални. въпросната книга вече поръчах на една приятелка и може да се каже, че “молитвите” са на една ръка разстояние от мен : )

“моето опяване” на дулсе мария кардозо пък – http://shop.pingvinite.bg/?cid=3&pid=48962, е най-новото ми откритие, благодаря ти, зори (http://zory-angel.com/?p=2681). направо едва се сдържам да не хукна или до панаира, или до някоя книжарница, за да си я взема.

любопитно ми е също така да прелистя и новата стихосбирка на марица колчева - “ластици”, http://books.janet45.com/books/683. нея определено ще прелистя и почета на място, защото портфейлът ми все още не е постигнал аристократичната висота, с която да си позволи 13 лева за стихосбирка. за мое огромно съжаление.

ще ми се да надзърна и в новата книга на мария донева – “магазин за обли камъчета”, http://books.janet45.com/books/685. също красива корица, зад която ми се иска да има от онези старите стихове на мария, познати ни от “има страшно”. доста по-зрели и тежащи от римувано-детските стихчета, които тя пише напоследък.

другата, и вече последна, че портфейлът ми съвсем няма да удържи, корица, провокираща ме с визията си, е:

.

“чекмедже за единични неща”, гергана пожарски.
художник: ина бъчварова. страхотна е, нали? : )

и тъй – панаири, панаири и красиви, завладяващи, корици, време е : )

да бъдеш или да не бъдеш

«Човек се пита просто дали тези хора са имали тела. Имали са ум – безспорно. Добър, суховат, непорочен ум. Всичко това е много скучно… Понеже пишат, без да имат какво да кажат, без да имат вода в кладенчето. Понеже стават кариеристи. А веднъж изневерили на себе си, гледат да се самооправдаят и да ви поднесат нови боклуци… Опитват се да спасят душите си с написаното… провалят се при първия хонорар, при първата нападка, при първото откритие, че не могат да пишат, или пък се изплашват и влизат в организации, които да мислят вместо тях. Или не знаят какво искат… В белетристиката има четвърто и пето измерение – въпросът е да ги достигнеш… Нещо много по-трудно от поезия… Белетристика, каквато досега не е писана. Но тя може да бъде написана без трикове и измама, без неща, които по-късно ще избледнеят. А защо не е била написана? Защото са необходими много предпоставки. На първо място, талант, голям талант… След това – самодисциплина. После – предварителна представа за онова, което ще се пише, и абсолютна съвест, неизменна като метър-еталона в Париж, която да не допуска фалшификати.»

Ърнест Хемингуей
Из «Зелените хълмове на Африка», превод: Димитри Иванов.

по повод

един концерт, един магнетичен глас и една чаровна мароканка

текст: мой, във “вю софия”, с изключение на интервюто,
взето от таня иванова: http://www.viewsofia.com/article/11194/Indi-Zara–Marokanka-s-frensko-vazpitanie-i-berberski-koreni–CHui-ia-na-jivo-tazi-vecher-v-NDK

п.п. след като чуеш инди зара на живо, всеки звуков запис ти се струва нискокачествен.