седем глави, една ламя и три златни ябълки

денят е обръч от думи. в сепия цвърчат буквите, оформят безредия и раждат символи. ръката е чадър с разперени пръсти под сиво небе. пясъчен часовник, разложен във времето. чадър. ръка. усмивка в търбуха на древния кит. небето и земята, морето и сушата и малкият йона в дъното на историята. началото изяжда края. краят ражда начало. две и две не прави четири. докато пиша, главата не спира да бумти. минути се свличат от челото, ронят се и хапят. огризки от паметни изречения покриват погледа. свети аквариум в тъмната нощ. луната изгаря езика. мисълта става покорна, смисълът – тромав господин с правоъгълно пенсне, извайва траектории върху павираните улици. мрежа от думи запълва устата. търсенето се превръща в предлагане, предлагането в отдавна забравена проститутка, заключена в кибритена кутия, с овехтяла светлина като окото на минзухар. летят минувачите по безименното авеню – безбуквени, безгласни, прах в прахта, пясък в очите, безжалостни челюсти, розови хълбоци. следят следите смисъла. седем глави, една ламя и три златни ябълки. дъвчат прегорели устните. смятат, броят. вплитат обръч от думи в сепия. денят се затваря. изплезен език, безформен праг. влизаш, а всъщност излизаш. обрамчен от символи.

когато бурните потоци изплюят дъгата

цветята, които държат ръката ми, очите, които четат думите ми, присъствията на всички тези отсъствия, премълчани светове, изписани редове, книги, които не служат за нищо друго освен за надгробни плочи, изтънели, прогнили от времето, в този дом, в който дишат безброй очи, прегорели устни, заплетени в шепоти, удавници в собствените си истории, красиви пръсти, обгръщащи изтънчени шии, топли тела, оплетени едно в друго, нарисувани върху стените, застинали в голотата си, и няма време, в което невидима ръка да посочи изхода, да задвижи механизма и устните да целунат жабата, желанието да изкристализира в овална форма, обточени линии, жадни бедра, приказката да се превърне в реалност, а реалността в блато, зад девет планини, в десета, където внучката ще събуди бабата, когато бурните потоци изплюят дъгата, отлежавала дълбоко в недрата им, няма време, няма ръка, само цветя, които държат очите – присъствията на всички тези отсъствия.

и после дълго съзерцавам

намирам трупа си за прекалено изтънчен. екстравагантен в своята черна обтегнатост. не притежавам дните си. летя в това изтичащо пространство. изпарявам се. изтънявам до точка. отдолу – неравни погледи скърцат със зъби. тревожат се. сумтят. но аз съм прекалено голяма хапка за техните усти. нямам очи. нямам думи. пъпната ми връв е здраво закотвена в небето. понякога – посоката ми тежи. друг път – е лека като перце. друг път пиша. пия вода направо от извора. от дъното. друг път калта се свлича от пръстите ми. погледът ми е ням. тих. и топъл. няма дни, времена и нрави, в които истината да е толкова истина, че дори дробовете ми спират да дишат под тежестта на това леко прозрение. има обаче дни, в които сетивата ми отказват да дишат. свиват се под тежестта на крехкото безвремие, прегърбват се и отказват да носят мисълта ми. в тези дни – кожата ми е безумно лека. дъхът – тежък и кристален. в тези дни тялото ми е разпънато на кръст между земята и небето. между искам и не искам. имам и нямам. рязтягам неравните си думи, тогава, в тези дни, изскубвам се от тях, отлепям се. и после дълго съзерцавам трупа си. прекалено изтънчен, екстравагантен в своята черна обтегнатост.

(13.12.2010)

10:44, 14.12.2010

черен, пълен, приятно закръглен. светът. стъпвам с двата си крака в него, разтварям утробата му, черните му бедра, сивите му устни. сетивата му глухо простенват. раждам се. черна, плътна, приятно закръглена. нося прегорели спомени, обитавам празни стаи, улици, човеци. притаявам дъха си в сподавените им шепоти, дишам дълбоко, спокойно и леко. изсмуквам престорената им веселост. или непресторена. свивам се до точка. олекотявам. изтънявам. и пиша. сетивата ми – приятно закръглени, пълни и черни, се разливат върху тихия свят, с обточени думи и подострени нокти.

това е

скитащ часовник окачен на върха на езика тик-так тик-так минутите разпъват душата кожата бяла и тежка покосена от пороя режещи хладни листа есента есента и нямат име тези очи и няма изход тази врата на кръст а тялото свито прегънато в топлата кал коленете млади брадичката крехка дланите дланите навътре в дълбокото в пръстта глинени са веждите девойко девойко песента е същата хубава девойко виното хапе отнесени са ръцете ти си мъх върху устните които жадуват жадуват отсреща облаци черни отнемат вика засядат в гърлото напиват земята попиват кръвта дълбоко дълбоко през пет вселени в девета и светли дъна и безпаменти нощи разплетени сънища разбунтувани думи езици търсещи тъмен подслон вечен покой отрязан окован главата тежи пари виното девойко девойко