„Julia and the bazooka”, Anna Kavan (Peter Owen Modern Classic edition, 2009)
“Джулия и базуката“ е сборник с разкази, непревеждан на български език. Както впрочем никоя от книгите на Анна Каван. Сборникът за пръв път е публикуван през 1970 година (посмъртно) и съдържа едни от последно написаните от въпросния автор текстове.
Това са петнадесет разказа, граничещи с реалността и съня; с разума и халюцинациите. Спокойни, напрегнати, отстранени. Като героите, шестващи из редовете им. Дистанцирани от света и околните, затворени в себе си. В своите видения, емоции, истории.
Една жена, караща сред гъста, плътна мъгла. На пътя й се изпречват странни образи, наподобяващи манекени, с изрисувани маски, вместо лица. Досущ като в дълбок, плътен сън. И едно изречение, което вкарва такава доза реалност, че четящият се събужда рязко, като полят със студена вода.
Ексцентрична художничка, живееща сама в покрайнините на някаква джунгла, бива посетена от един леопард. Видение или реалност, не това е от значение. Важен тук е езикът – тих, лиричен, завладяващ със своето спокойствие.
Момиче с тежко и самотно детство, намира средата си сред група от хора, почитатели на високата скорост, живеещи на ръба. Без постоянни домове, скитащи от град на град, от магистрала на магистрала, постигащи абсолютната свобода в и чрез бързите си коли. Номади, които поради неспособността си да се впишат в заобикалящия ги свят, изграждат свой собствен, в който властват други, различни, правила и закони.
Параноичните видения на жена, изписана от психиатрична клиника. Страховете, които пъплят под кожата и завладяват мозъка.
Плътните и силни отношения между психиатър и неговата пациентка. Жадуваната необходимост от хармоничния Друг, с когото Азът става цял и изпълнен със смисъл.
Високите планини, отстранени в своето величие. Хладни. Непостижими. Безразлични. Желанието да постигнеш тяхното хладнокръвно спокойствие.
Всичко това е затворено между кориците на този сборник. Самотата, страхът, необходимостта от близост и разбиране и невъзможността за тяхното пълно постигане са основните теми, движещи историите. Някои от разказите са особено плътни, залепят се в съзнанието и след това бавно-бавно се разтварят и дълго време след затварянето на книгата, продължават да човъркат мисълта и да я държат будна. Всъщност, не просто мисълта, а сетивата. Това е ценното в текстовете на Каван – докосват, на сетивно равнище. С други думи – въздействат. Какво повече може да иска един читател?
Важна особеност при тези разкази е, че някои от тях се вливат един в друг. Единият е продължение на другия. А последният, дал заглавието на сборника – „Джулия и базуката“, е като обобщение на всички останали, но най-вече на живота на Анна Каван. „Джулия и базуката“ (разказът) е впечатляващ с това, че съдържа почти всички ключови моменти от живота на Каван, предадени художествено, в малък обем от страници. От редовете му струи една фина, едва доловима, ирония, която загатва за този отстранен, обективен поглед, който само зрелостта и ясното съзнание за себе си са способни да дадат. „Джулия и базуката“ (разказът) е точно това – кратко обобщение на живота на един човек, предадено от дистанцията на зрялото самопознаване.
По-горе споменах “героите в разказите“, но в конкретния случай, с въпросния сборник, спокойно можем да кажем героят. Усещането за един герой се появява не само поради сходните състояния, владеещи персонажите, но и поради факта, че всички разкази, с изключение на три, се водят в първо лице единствено число, а така също и най-вече – поради автобиографичните елементи, застъпени изключително силно в историите (особено в трите разказа, които не са в аз-форма). До такава степен са застъпени, че след един определен момент – деветия и десетия разказ („Сега и тогава“ и „Високо в планините“), перспективата на четенето се сменя и усещането е за прочит на лични дневници, а не толкова на измислени истории. Това, разбира се, не променя качеството на текстовете, само – усещането, възприятието. И като се има предвид, че Анна Каван е от онези автори, които силно изострят любопитството към собствената личност – не писателят, а човекът, започва да вълнува мисълта на читателя, то въпросната смяна на читателската перспектива по никакъв начин не вреди. Тъкмо обратното – способства за наместването на пъзела, за задоволяване на читателското любопитство на няколко нива. След затварянето на последната страница, разбира се, когато историите бавно се уталожват в съзнанието, всичко си идва на мястото. Като след прочитането на всяка една книга.
Коя е Анна Каван?
Британка, родена в Кан през 1901 година. Истинското й име е Хелън Удс (Helen Woods). Каван е име на нейна героиня (от романа й „Let Me Alone”, 1930), с което тя започва не само да подписва новите си книги, но и което официално вписва в личните си документи, отказвайки се от старото си име. Така започва един изцяло нов етап от живота си. Книгите й под това име силно се отличават от предходните й. И стилово, и тематично.
Животът на Каван не е бил особено цветен, въпреки че е бил охолен. Баща й се самоубива, когато Анна е на 14 години. Скача от борда на пътнически кораб и намира смъртта си близо до бреговете на Южна Америка. Майка й – хайлайф особа, нямала особено отношение към дъщеря си, възприемала я по-скоро като товар. Поради което Анна прекарва детството си с дойки, бавачки, една леля, а впоследствие и по пансиони. В различни части на света.
Има два неуспешни брака. Един син (от първия брак), загинал във Втората световна война. Една дъщеря (от втория брак), която умира скоро след раждането. Малко доверени приятели. Един доктор, психиатър, с когото я е свързвала особена духовна връзка и пред когото си е позволявала да се разкрива изцяло. И най-ценното й притежание – нейната „базука“. Или, казано с нормални думи – спринцовка. За инжектиране на необходимата доза спокойствие. Бяло, величествено, като непостижимите ледени върхове на планините. Хероиново. Спокойствие. (За повече яснота – разказа „Високо в планините“.)
Анна Каван посяга към хероина на около 25-годишна възраст. Той остава ценен спътник в живота й повече от 40 години. Хероинът за нея е бил предимно обезболяващо средство (страдала е от болезнено заболяване на гръбначния стълб), в никакъв случай стимулант за постигане на други (творчески) вселени. Външно по никакъв начин не е личала тази й зависимост. Каван не се е обличала раздърпано, небрежно, хипарски. Тъкмо обратното. Била е елегантна, стегната, добре поддържана жена. С безупречна прическа. Затворена в себе си и своите усещания. Така добре изразени в текстовете й.
Известно време пребивава в психиатрични клиники. След смъртта на най-близкия й приятел – доктора, за когото споменах по-горе (Dr. Karl Bluth), тя прави опит за самоубийство. Годината е 1964-а. Правила е още няколко такива опити – 1938 година, след разпадането на втория й брак, 1942 година, след смъртта на сина й. Както казват обаче пишещите за нея, въпреки хероина и посяганията на себе си, Каван в крайна сметка умира от сърдечен удар, на приличните 67 години.
Умира във вечерта, в която е обещала да отиде на парти, организирано от нейния издател Питър Оуен (Peter Owen), на което с голямо нетърпение я е очаквала Анаис Нин. Един от най-страстните й почитатели. Когато прочита „Asylum Piece”, Нин е била очарована и се свързва с издателя, за да получи адреса на Каван. Опитите й да завърже кореспонденция обаче се оказват безуспешни. Каван изключително е ценяла личното си пространство. Трудно е допускала хора до себе си.
Освен всичко друго, Анна Каван е била почитателка на високите скорости. Обожавала е колите, които за нея са като дом, в който животът й е бил защитен. От хората и всякакви външни посегателства. Известно време дори е прекарала сред група от хора, „живеещи на колела“, страстни почитатели на високата скорост. Номади, обожаващи уличните надбягвания, пристрастени странници, пребиваващи в свой свят, със свои правила. Живеещи на ръба. Много добър разказ, посветен на тази тема, е „Светът на героите“. Мен лично – ме сграбчи за гърлото.
Обичала е и да пътува и е посетила доста страни и континенти.
Когато сменя името си, унищожава всичките си дневници, бележки и писма с идеята да се превърне, както самата тя заявява, в „най-голямата световна загадка, вълнуваща енигма за поколенията“. Дори хероиновата й зависимост става обществено достояние едва след смъртта й, когато един от най-близките й приятели – писателят Рей Дейвис (Rhys Davies), разкрива тайната й в предговора си към „Джулия и базуката“ (изданието от 1970).
Работила е като асистент-редактор в известно за времето си лондонско литературно списание („Horizon”/1940-1949/), а през 1950 година основава фирма за архитектура и дизайн, чиято дейност е свързана с реставриране на стари къщи и жилища в Лондон.
Освен с писане и с интериорен дизайн, Каван се е занимавала и с рисуване. Ето някои от картините й: няколко автопортрета и една илюстрация към любимия ми разказ „Посещение“:
(Илюстрация към разказа “Посещение”)
П.П.
Открих Анна Каван от „GoodReads” – социална мрежа, посветена изцяло на книгите. Благодарение на Албена Тодорова (Бени) (http://benikki.tumblr.com/#axzz1jtvlWNpf) имам възможността да прочета цели три книги от Каван – разгледаната тук, „Asylum Piece” (кратки прози, част от които, обединени под посоченото заглавие) и „Ice” (роман).
Благодаря ти, Бени : )! Този автор определено си струва, а и книгите, които набелязахме, се оказаха ключови:
“Джулия и базуката“, както вече споменах, за пръв път е публикуван през 1970 година (посмъртно) и съдържа едни от последно написаните от Анна Каван текстове. Краят буди любопитство не по-малко от Началото.
„Asylum Piece” (1940) е първата книга, излязла под името Анна Каван. Предизвиква огромен интерес сред критиката и се превръща в една от най-обсъжданите й книги.
„Ice” (1967) е последната книга, която излиза приживе на автора си. Приема се доста възторжено и от критиката, и от публиката. Въпреки че Каван няма претенцията да пише в жанра на научната фантастика, този й именно роман е причината не просто да я вкарат в руслото на въпросния литературен жанр, но и да я наградят с „The Brian Aldiss Science Fiction Book of the Year award“.
Когато издателят на Каван й споменава, че критиците разглеждат „Лед“ през призмата на научната фантастика и че я припознават като автор фантаст, Каван чистосърдечно казва: „Аз просто така виждам света днес.“. От нейна страна няма никакво съзнателно навлизане в този жанр. Не че, ако имаше, това би било проблем. Мисълта ми е, че случаят около възприемането на романа „Лед“ е един очеваден пример за това колко различни вселени са Критиката и Литературата и, най-вече, колко условни са стремежите да се етикетизират дадени произведения. Но това е друга тема, която точно в този момент няма да засягам, тъй като днес думата ми е за „Джулия и базуката“. Първият ми досег с Анна Каван.
