поздравителна картичка 14

здравей,

днес мисълта ми е бавна и бледа, езикът е уморен и разтревожен. вървя напосоки (бяла, уморена, разтревожена.) детето срича, старецът сънува наум. ръката ми е суха. погледът – безбрежен. гарваните отсъстват. няма дъно тялото ми. няма дъх историята ми. гърлото боде, отваря дълбоки рани в небето. не знам името си. не знам всичко. нищо конкретно и всичко абстрактно. не знам. не разпознавам почерка си. намеренията си. бледи, сивобели, никакви. някъде дълбоко туптят букви. разклоняват израстъците си, провират облите си тела в уморената ми утроба. не усещам пулса им. дробовете ми шумят на умряло. и бледолилаво. отмествам изтънялото си отсъствие, нищо конкретно не правя, гъсти облаци захлупват клепачите ми. погледът (безбрежен) поема посока на север. майката и бащата стърчат (самотни, кухи, бездънни) на върха на езика ми. облизвам тревата, поникнала върху раменете им. детето забавя ход. устните му полагат крехък отпечатък в нищото. надолу, полето разтваря измачканата си утроба, вие вятърът, зъзнат минутите. изваждам поувехналото (свое, мое) време от джоба си, гълтам го. вкусът е прегорял, сух и отвъден. знаеш ли, тези безмълвни дни, заседнали дълбоко в скута ми, са неимоверно леки. прозрачни. сухи и тихи. не говорят, не знаят, не носят (сухи и прозрачни). обвивам дъха си около стъклените им чела, надвесвам тялото си, врязвам изстиналия си поглед в мъртвите им очи. усещам леката им празнота. сивата им кухота. докосвам я. обгръщам я. милвам посинялото й тяло. (докосвам го) настръхнало и сиво. прокарвам устни върху бледите му вдлъбнатини. потъвам. бавно, невидимо, тихо. сливам се с очертанията му. поемам непосилната му лекота, раздвижвам краката си и правя първата крачка. лекотата изтънява. мисълта ми (замряла, счупена, захвърлена) бавно разтваря клепачите ми. повдигам новото си тяло. дишам с дробовете на изсъхналата, тиха празнота. тя диша с моите. кожата й е хладна. вкусът й – остър, проницателен. пръстите й леко помръдват. сядам на ръба на хоризонта, където денят се слива с нощта (както моето тяло с нейното). забивам погледа си в най-близката точка на изстиналия полуздрач (необходимо ми е равновесие и здрава опора). впивам пръсти в тялото й (моето ново нейно тяло), вкусвам дъха й, подрязвам ноктите й и започвам да чакам. бяла, уморена, разтревожена. (не извръщай поглед, мигът е сух и мъртъв. като лицето ти.)

поздравителна картичка 13

чувам. думите, които тихо се разливат между ребрата ми. нося живот на древна старица. обтягам сиви сухожилия, разравям дълги веранди с ясен, бял, поглед. престарели гласове попиват върху кожата ми. нямат идея птиците кога поемат правилната посока. нямат ръце клоните да посочат откъде извира животът. само къщата стърчи на един крак и танцува. полето хапе. необятно и тънко, извито и леко. напипва пулса на тялото и го полага в скута си. дълбините замират. костите хрущят. два бели гарвана напипват пулса. дълго стърчат минутите, отрязани в пазвата. езикът сочи посоката. бели са само гарваните. дъждът е короната върху главата ми. косите са пътеката. боса и тясна. куца и саката. обла и необятна. времето е измислено. страницта е прегоряла. древна. дълбока. живителна. старицата е тежка и морна. дългокрака. дългоокоа. дългоръка. сънят й е вретено, което пробожда пръстите ми. събужда ме. събуждам се и сънят ме поглъща изцяло. историята кълве дробовете ми. в истоирията друга история кълве отново моите дробове. старицата стене. мълчаливо протяга костеливите си ръце. постига тялото ми. настанява се. охлажда се. дробовете й дишат с моите. нагоре, надолу, изпълнени, празни, нагоре, нагоре до самия връх на небето. времената са пъстри сенки, които покълват от почвата. пръстта е огледало. пръстите ми пишат върху него. гърлото му е дълбоко. няма ден. няма нощ. само бели, едри зъби. гръбнакът е превит, защото историята е тежка. три черни врани закриват хоризонта. здравей, днес цялата съм слух. чувам. стъпките ти. уплахата ти. живота ти. чувам ръцете си, които ти пишат. чувам. затвори сърцето си, играта започва.

поздравителна картичка 12

здравей, съвсем прясно е кървенето ми, напуканите устни мълчат. облизвам минутата, закотвила остротата си в празния спомен. не бързам. бавна и топла съм. провирам се между пръстите ти. забивам. минутата и остротата й. детето се скрива в храста. бащата украсява историята си. плаче. майката изтънява до точка. отварям следващата страница. мастилото е бяло. бавна съм. не бързам. денят и нощта обтягат обръчи около шията ми. бяла и топла. поднових играта на дама. кортасар сънува. силвия плат строи похлупаци. обичам, когато духа вятър. кожата ми се превръща в хвърчило. гарванът гони. усмивката ми е цветен балон. тихо е под стъпките. черно-бяло, смълчано. моментът, в който пеперудите цъфтят. подбирам думи за хранилки. бели, черни, продълговати и ръбести. ранявам мисълта си, укротявам вървежа й. сърцето ми спира и запаметява цветния момент. на върха на езика ми избуява глухарче. вятърът притихва. нежно, обло. изтяга гръбнак и замира в кротко очакване. тихо е. ръцете ми рисуват дъжд. жадна съм. бавна и топла. с изтънял поглед. уморен. кадърът е бял. нагорещен. измислен. дамата отгръща следващата страница. здравей, знаеш, че сънят е бяло мъркане на черна котка, не спирай да вървиш, ще се събудиш!

поздравителна картичка 11

здравей,

снегът е толкова бял, ръката ми е толкова бяла, присъствам в окото на тази бяла маргарита, дъвча тези бели думи, постигам корените им и сплитам история, бяла, тиха, накъсана, овивам тялото си с нея, стягам го, за да не изпадна, докато лениво се поклаща върху задрямалия хоризонт, притягам нервите си, костите си, овързвам мислите си, повивам ги, задушавам ги и им устройвам кротко погребение, белите снежинки бяло танцуват, следвам порива им, разтварям дланите си, очите ми побеляват и тихо изчезват, вече няма да сънувам, няма да нося бели ябълки в джобовете си, няма да нося товари, знаеш, уморявам се лесно, правя едно, две, три вдишвания и се уморявам, другата пряка ми е непостижима, лягам на хоризонта, с това бяло тяло, повито с тези бели снежинки, с тези мои бели схлупени очи, ръцете ми са пътеките, които и после дълго разговарям с белите лястовици, те са неми и стръвни, кълват бялата ми кожа неумолимо, безброй ножове, гладни и остри, разрязани пориви, бяла кръв по реброто на хоризонта, не ми останаха ръце за повиване, нося бели обувки, вдървени думи между устните, стискаш присъствието ми, късам се и оставаш да висиш в празното бяло пространство, аз не съм тази, която, а ти си този, който никога няма да разбере, тялото ми потъва в хоризонта, линията е остра, чуплива и режеща, оставям те, но ти си този, който никога не узнава, отвивам те от сърцето си, но ти си този, който никога не вижда, режа те, но ти си този, който никога не чувства, убивам те, но ти си този, който никога не спира да се движи, аз съм тази, която, кръвта ми е бяла, снегът извира дълбоко из недрата ми, рисувам бели врани, забождам клюновете им върху езика си, разклонявам тялото си на пет посоки, разлиствам хоризонта, отвивам се, отвивам присъствието си, пускам го – бяло хвърчило в необятното нищо, зашивам краката си, лицето ми е бяло петно, понесло се нависоко, аз съм тази, която, бяла, отсъстваща, седя на белия хоризонт, измислям бели истории и кротко ги хвърлям в окото на слънцето (отвий станиолените си ръце, отлепи белите снежинки от лицето на тази поздравителна картичка, стегни шала си, загърни тялото си в топлото палто, след което бавно ме издишай, точно така – бавно, бавно, бавно. в окото на слънцето.)

поздравителна картичка 10

здравей днес е леко и спокойно отсъствието ти е малко разранено знаеш че винаги те намирам роклята ми е бяла а старецът е здраво сгушен в краката ми слюнката му е грижовна и топла не ти писах да дълго време стоях в тъмното учех се да виждам думите са гладки и вкусни татуират живота ми паузата е кратка знаеш нали не никога не съм се съмнявала понякога погледът ти разбира ухото ти мътно свети в празното езикът придържа аквариума моя жълт аквариум тук в тихото падането се превръща в летене очите винаги са широко затворени гледат навътре и рисуват отсъствия детето дълбае камъните чупи пръстите си и говори наум майката разплита нравите си прерязва ходилата си и пее тихо и кротко химна на тази история бащата тъгува не не не ми е тъжно нито скучно полето разпъва кожата ми слънчогледите кълват нося бели плодове от водата беля ги и ям вкусен си така както отсъстваш само намеренията ти горчат още си пресен и недъгав извинявай да знам казвала съм го поне два пъти да ти обаче си глух и стенеш истината боли очите ти кървят в тъмното нося остатъците от себе си и те повивам защото днес съм мила и хладна ръцете ми са превързани устните топли и меки спокойно не хапя днес отмарям приглаждам бедрата на есента и се разтварям в жълтия й поглед мисля че цял един текст няма да ми стигне за да й се насладя глезените й от сутрин до вечер обвървяват езика ми есента е ръката която листата листата листата да понякога усещаш успяваш често обаче се губиш изоставаш пулсът ти замира погледите ни са като два огледални образа гледат се но никога не могат да се постигнат тук съм пръстта е рохка пъстра и вечна думите ми примират кротко в тъмното днес ми е топло поради отсъствието ти придърпвам края ти свивам се в поза зародиш дъхът ми е като на новородено тъмен плътен и жив не дори не си и помисляй моята стъпка няма нищо общо с твоята (не се обръщай не говори – историята ми грачи в тъмното)