бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

без себе си и с повече тежест. стопкадър. сънуване. първи дубъл. тя:

Posted by late на 29.07.2010

да, каквото и да се каже, ще са просто думи. пък и от няколко дена съм без никакво съдържание в себе си. просто тяло, без съдържание. отвреме-навреме забелязвам някакви лица, предмети. вчера обядвах в едно приятно заведение, което е като аквариум – с огроооомни прозорци, издигнато нависоко и докато се храниш – наблюдаваш щъкащите отдолу хора. и, като си в особеното си състояние, е интересно подобно наблюдаване. извън това – стомахът ми е присвит. някакво просмукващо се напрежение, поради кривотата на ежедневието, в което съм. защото това, че аз отсъствам не пречи на разни неща да се случват. а те напоследък са криви. и, като похлупак – изнасянето, което вече е в ход. липсващата енергия. инертността, която те движи. но без магическа пръчка.

в точно този момент ми е много странно, че въобще говоря…

защото… не знам как да го изкажа по-ясно – състоянието, в което съм, е подобно на това, когато сънуваш. като онези моменти, когато всичко е в забавен кадър, а въздухът е толкова гъст, че едва го побираш в дробовете си. реакциите са минимални и зависят от ситуацията/предмета/човека, изправил се пред лицето ти. ако не се появи – усещаш само празнто пространство, обгърнато от тялото ти. понякога наостряш слух, опитваш се да докоснеш дробовете на това празно. сърцето му. бие ли. спи ли. как диша. какъв е мехънизмът му. после насочваш внимание и към обвивката му. към тялото, тоест. и пак по същия начин – ослушваш се. опознаваш. по някое време тежестта на усещането става прекомерна и непосилна. измъкваш погледа си. заключваш слуха си. и придвижваш олекналото тяло в някаква посока. където пред лицето ти се изправя ситуация/предмет/човек. и усещаш как устните ти се разтварят. чуваш някакъв глас. собствения си глас. усещаш размърдването на крайниците си. някаква усмивка даже се появява. и така, до следващия момент, когато отново се свираш в тишината си. там понякога е уютно и топло. друг път – хладно и отвъдно. липсва ти само усещането за гладка пръст между зъбите. но и без него – отвъдността е факт. реалността е нещо далечно, досадно и много рядко – привлекателно. животът обаче е въпрос на вкус и рецептори, а сетивата не винаги са приспани. нещо такова, с привкус на продължение, е моментното ми състояние. защо го описвам ли? ами, защото в точно този момент пред погледа ми се е изпречила клавиатура.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: