бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

„кафка готви вечеря“

Posted by late на 18.10.2010

автор: лидия дейвис

Изпълва ме отчаяние с приближаването на деня, в който скъпата ми Милена ще дойде тук. Почти не съм започнал да обмислям какво ще й предложа. Почти не съм се сблъскал с идеята дори, само кръжа около нея, както муха се върти около лампа, и изгарям главата си на повърхността й.

Толкова ме е страх, че накрая няма да ми остане друга идея освен картофена салата. Това няма да е изненада за нея. Не трябва.

Цяла седмица мисълта за тази вечеря е постоянно в мен, тежи отгоре ми по същия начин, както надълбоко в морето няма място, което не е под най-силно налягане. От време на време събирам цялата си енергия и работя по менюто, сякаш съм принуден да забия пирон в камък, сякаш съм едновременно и този, който забива, и пиронът. Иначе седя тук, чета през следобедите, с мирта в илика ми, и в книгата има толкова красиви пасажи, че започвам да си мисля, че самият аз съм станал красив.

Спокойно мога да седя в градината на лудницата, втренчен в пространството като пълен идиот. Въпреки това знам, че в крайна сметка ще взема решение за менюто, ще купя храната и ще сготвя ястието. По това, предполагам, че съм като пеперуда: зигзагообразният й полет е толкова неравен, пърха толкова много, че е болезнено за гледане, лети в противоположното на права линия и въпреки това успешно изминава мили, за да достигне до крайната си дестинация, така че сигурно е много по-ефикасна или поне по-решителна, отколкото изглежда.

Жалко е и да се измъчвам, разбира се. Все пак Александър не е измъчвал гордиевия възел, когато не е могъл да го развърже. Имам чувството, че бивам погребан жив под тези мисли, въпреки че в същото време се чувствам принуден да лежа мирно, тъй като навярно все пак наистина съм мъртъв.

Тази сутрин, например, малко преди да се събудя, което пък беше малко след като заспах, сънувах сън, който все още не ме е напуснал: бях хванал една къртица и я отнесох до хмеловото поле, където тя се гмурна в земята като във вода и се изгуби. Когато размишлявам върху вечерята, бих искал да изчезна в земята като къртицата. Бих искал да се напъхам в чекмедже от шкафа за пране и само от време на време да го отварям, за да проверя дали вече съм се задушил. Толкова по-изненадващо е, че човек изобщо се събужда всяка сутрин.

продължението (клик)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: