бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

Archive for ноември, 2010

не очаквах да я открия!

Posted by late на 23.11.2010

прословутата фотография, поставена върху обложката на първия роман на труман капоти – „други гласове, други стаи“ (1948), според някои – изиграла решаваща роля за бързата слава на романа.

в добавка: също рядко срещана фотография:

труман капоти с баща си, 1932 г.

п.п. снимките са взети от: тук.

Advertisements

Posted in не е за пропускане | 1 Comment »

труман капоти. интервю. из.

Posted by late на 21.11.2010

Да допуснем, че се давите? Как мислите: какви образи – според класическата представа – ще потекат в съзнанието ви?

Т.К.: Горещ ден в Алабама през… хм… 1932, значи, съм осем годишен, намирам се в зеленчуковата градина, жужат пчели, мараня, изравям репи, бера зрели, алени домати и ги слагам в кошница. После притичвам под пиниите, обрасли в цъфнали ластари към дълбока, прохладна бара, гмуркам се, измивам репите и доматите. Пойни птички, шарена сянка, парливият вкус на ряпата: вечно блаженство, алилуя. Наблизо една змия, белоуст мокасин се вие, пори водата. Не ме е страх от нея.

Десет години по-късно. Ню Йорк. Прочутата “Врата” на петдесет и втора улица – там, където даваха джаз-концерти през войната. С най-любимата ми американска певица – тогава, сега, завинаги: мис Били Холидей, Лейди Дей. Били с орхидея в косите, замъгленият й от опиати поглед, разфокусиран под режещата очите зеленикава светлина, устните й шептят: “Добър ден, тъга в сърцето – пак си тук, за да останеш…”

Юни 1947. Париж. Кафене с маси на тротоара. Седя на чашка с Албер Камю, който ми казва, че трябвало да свикна, да не съм толкова чувствителен към критиката. (О, да беше жив да ме види сега!)

От прозореца на туристически пансион на един средиземноморски остров гледам как се задава пътническото корабче. Изведнъж на кея – с куфар в ръка, позната фигура. Много позната. Не бяха минали много дни от онзи миг, в който тя ми каза сбогом, и аз мислех, че ще е завинаги. Явно беше променила решението си. Е, това песента на присмехулника ли е наистина? Или присмех без песен? Или накрая – последната любов? (Да, беше.)

Младеж с черна, лизната на челото коса. Ръцете му са пристегнати към бедрата с кожени ремъци. Трепери, но ми говори, усмихва се. Чувам само кръвта, която пулсира в ушите ми. След двадесет минути той е мъртъв, увиснал на въжето.

Две години по-късно. От заснежените алпийски Алпи се спускам към пролетна италианска долина.

Посещавам, в Пер-ла-Шез в Париж, гроба на Оскар Уайлд под малко недодялания ангел на Епстейн; не съм сигурен дали Оскар би го одобрил.

Париж. Януари 1966. Риц. Личност, която ми е близка, но е странна; влиза, носи ми грамаден букет бял люляк и мъничка сова в кафез. Оказва се, че совата трябва да бъде хранена с живи мишки. Един от келнерите на Риц има добрината да я прати на село при семейството си в Прованс.

О, но сега диапозитивите в съзнанието ми започват да се сменят много бързо. Бера ябълки в есенен следобед. Лекувам умиращо кутренце-булдог. Оживява. Градина в калифорнийската пустиня. Вятърът бучи като прибой в палмите. Лице в едър план. Тач-махал ли виждам? Или просто Асбъри парк? Или, накрая, последната любов. Нима не беше – Боже мой, като че никога не е било!

Изведнъж лентата се връща; приятелката ми мис Фолк съшива юрган от разноцветни изрезки, на него има рози и гроздове, сега тя го придърпва до брадичката ми. До леглото има газена лампа; тя ми казва честит рожден ден и угася светлината.
В полунощ, когато църковната камбана удари, ставам на осем години.

Отново барата. Вкус на ряпа в устата, летните води обгръщат голото ми тяло. И там, точно там, виещ се, танцуващ по осеяната от слънчеви петна повърхност, изящно гъвкавият, смъртоносен белоуст мокасин. Но аз не се боя, нали?

част от интервюто: тук.

цялото интервю: в книгата „кучетата лаят“ (1973 г.), под заглавие: „автопортрет“.

Posted in не е за пропускане | Leave a Comment »

две стихотворения

Posted by late на 19.11.2010

Ана, която беше луда

Ана, която беше луда,
нося нож под мишницата
и изправя ли се на пръсти пиша послания.
Да не би да съм някаква инфекция?
Аз ли те накарах да полудееш?
Аз ли изкривих звуците?
Аз ли ти заповядах да слезеш от прозореца?
Прости, прости.
Кажи, че не съм.
Кажи не.
Кажи.

Говори ми думи на Дева Мария във възглавницата.
Приюти ме длъгнеста дванайсетгодишна
в хлътналия си скут.
Шепни ми като лютиче.
Яж ме. Изяж ме като пудинг с крем.
Вземи ме при теб.
Вземи ме.
Вземи.

Дай ми доклад за състоянието на душата ми.
Дай ми подробно становище за моите действия.
Дай ми отровна билка и ме остави да я слушам.
Сложи ме в стремето и доведи група туристи.
Подреди греховете ми в списъка за покупки и ме остави да ги купя.
Аз ли те накарах да полудееш?
Аз ли увеличих звука в слушалките и ти пуснах вътре сирени?
Аз ли отворих вратата на мустакатия психиатър
който те изтика навън като златна количка на колелца?
Аз ли те накарах да полудееш?
От гроба, пиши ми, Ана!
Ти не си нищо друго освен прах но въпреки това
извади Паркера, който ти подарих.
Пиши ми.
Пиши.

Ан Секстън

превод: Мария Попова

*
Огледало

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
Камъни.
Просто не виждам къде бих могла да отида.

Луната не е врата. Тя е всъщност лице –
като кокалче бяло, съвсем разтревожено.
Тя влачи морето подире си като черно деяние,
устата й – нямо, отчаяно „О“. Аз живея тук.
В неделя камбаните стрясват двукратно небето –
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.
Накрая те всички трезво кънтят имената си.

Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.
Очите се вдигат след него и срещат луната.
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.
От сините й одежди излитат прилепчета и сови.
О, добротата – да можех да вярвам в нея,
в светото лице, омекотено от свещите,
свело, към мен специално, кротките си очи.

Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват –
сини, мистични – над ситните звездни лица.
В църквата всички светци ще са сини,
ще плават на нежните си нозе над студените пейки,
с лица и длани втвърдени от святост.
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,
а тисът вещае не друго, а мрак – мрак и мълчание.

Силвия Плат

превод: Владимир Трендафилов

Posted in не е за пропускане | Leave a Comment »

две корици

Posted by late на 19.11.2010

Posted in не е за пропускане | 4 Коментари »

есен (речникова поезия)

Posted by late на 17.11.2010

есента̀, ѐсени.

едно от четирите годишни времена,
между лятото и зимата,
когато става хладно
и падат листата от дърветата.
периодът на това годишно време.
ѐсенен, ѐсенна, ѐсенно, ѐсенни.

есенен дъжд.

Posted in речникова поезия | Leave a Comment »