бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

все по-надолу и все по-навън

Posted by late на 01.11.2010

сънят ми е дупка,
която не успявам да затворя.

образите плуват
в несвързани диалози,

кадрите менят цветовете си,
очните ябълки се въртят

като обезумели дервиши,
възглавницата потъва

все по-надолу и все по-навън.

от корицата на „адските машини за желания на доктор хофман“ (английското издание) наднича празният поглед на отдавна забравен приятел. очилата му се открояват с роговата си рамка. през деня, когато отдавна вече съм станала, този приятел ми се обажда. съвсем реално и отчетливо, гласът му заличава без друго избелелите следи от съня.

майка, сестра и приятелка от детинство организират празненство. някакви маси. някакви хора. млада жена иска да разбере разликите между българския и английския език. всички тръсват нетърпеливо ръце. аз – оставете на мен. нека аз. разликите… и в съзнанието ми изплуват само прилики.

водата тече без посока, въпреки установеното правило. реките са волни дъщери на небето. капките дъжд са семената, от които пониква животът. излизам от днешния сън и нетърпеливо се потапям във вчерашния, който продължава да замъглява погледа ми с бледи отрязъци. късове. малки кафяви петна. сенки. и най-вече – усети. усещам образите, които пролазват тялото ми, когато денят се опитва да си намери пролука през утробата на нощта. майката нощ. зрялата ябълка, обладавана от блудни езици. сенките ровят с пръсти под клепачите ми. говорят ми. показват. знаят. искат. отчетливите им гласове се плъзват в ушите ми. изострям погледа си. спя. и наблюдавам. съсредоточени в историята си, сенките избледняват. все по-тихо, все по-безшумно напускат тялото ми. събуждам се. със затворени очи, изострени сетива и множество бледи очертания в погледа.

децата търсят пътя през утробите на майките си, подобно на удавника, опитващ се да отложи последния час. същото се случва и със сънуващия. отлага последния час. часът, в който сенките впиват втвърдени устни в крехкото гърло на реалността.

сънят ми е дупка, която не успявам да затворя.
образите плуват, кадрите менят цветовете си,

очните ябълки се въртят.

като обезумял дервиш,
тялото ми потъва –

все по-надолу и все по-навън.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: