бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

две стихотворения

Posted by late на 19.11.2010

Ана, която беше луда

Ана, която беше луда,
нося нож под мишницата
и изправя ли се на пръсти пиша послания.
Да не би да съм някаква инфекция?
Аз ли те накарах да полудееш?
Аз ли изкривих звуците?
Аз ли ти заповядах да слезеш от прозореца?
Прости, прости.
Кажи, че не съм.
Кажи не.
Кажи.

Говори ми думи на Дева Мария във възглавницата.
Приюти ме длъгнеста дванайсетгодишна
в хлътналия си скут.
Шепни ми като лютиче.
Яж ме. Изяж ме като пудинг с крем.
Вземи ме при теб.
Вземи ме.
Вземи.

Дай ми доклад за състоянието на душата ми.
Дай ми подробно становище за моите действия.
Дай ми отровна билка и ме остави да я слушам.
Сложи ме в стремето и доведи група туристи.
Подреди греховете ми в списъка за покупки и ме остави да ги купя.
Аз ли те накарах да полудееш?
Аз ли увеличих звука в слушалките и ти пуснах вътре сирени?
Аз ли отворих вратата на мустакатия психиатър
който те изтика навън като златна количка на колелца?
Аз ли те накарах да полудееш?
От гроба, пиши ми, Ана!
Ти не си нищо друго освен прах но въпреки това
извади Паркера, който ти подарих.
Пиши ми.
Пиши.

Ан Секстън

превод: Мария Попова

*
Огледало

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
Камъни.
Просто не виждам къде бих могла да отида.

Луната не е врата. Тя е всъщност лице –
като кокалче бяло, съвсем разтревожено.
Тя влачи морето подире си като черно деяние,
устата й – нямо, отчаяно „О“. Аз живея тук.
В неделя камбаните стрясват двукратно небето –
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.
Накрая те всички трезво кънтят имената си.

Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.
Очите се вдигат след него и срещат луната.
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.
От сините й одежди излитат прилепчета и сови.
О, добротата – да можех да вярвам в нея,
в светото лице, омекотено от свещите,
свело, към мен специално, кротките си очи.

Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват –
сини, мистични – над ситните звездни лица.
В църквата всички светци ще са сини,
ще плават на нежните си нозе над студените пейки,
с лица и длани втвърдени от святост.
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,
а тисът вещае не друго, а мрак – мрак и мълчание.

Силвия Плат

превод: Владимир Трендафилов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: