бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

труман капоти. интервю. из.

Posted by late на 21.11.2010

Да допуснем, че се давите? Как мислите: какви образи – според класическата представа – ще потекат в съзнанието ви?

Т.К.: Горещ ден в Алабама през… хм… 1932, значи, съм осем годишен, намирам се в зеленчуковата градина, жужат пчели, мараня, изравям репи, бера зрели, алени домати и ги слагам в кошница. После притичвам под пиниите, обрасли в цъфнали ластари към дълбока, прохладна бара, гмуркам се, измивам репите и доматите. Пойни птички, шарена сянка, парливият вкус на ряпата: вечно блаженство, алилуя. Наблизо една змия, белоуст мокасин се вие, пори водата. Не ме е страх от нея.

Десет години по-късно. Ню Йорк. Прочутата “Врата” на петдесет и втора улица – там, където даваха джаз-концерти през войната. С най-любимата ми американска певица – тогава, сега, завинаги: мис Били Холидей, Лейди Дей. Били с орхидея в косите, замъгленият й от опиати поглед, разфокусиран под режещата очите зеленикава светлина, устните й шептят: “Добър ден, тъга в сърцето – пак си тук, за да останеш…”

Юни 1947. Париж. Кафене с маси на тротоара. Седя на чашка с Албер Камю, който ми казва, че трябвало да свикна, да не съм толкова чувствителен към критиката. (О, да беше жив да ме види сега!)

От прозореца на туристически пансион на един средиземноморски остров гледам как се задава пътническото корабче. Изведнъж на кея – с куфар в ръка, позната фигура. Много позната. Не бяха минали много дни от онзи миг, в който тя ми каза сбогом, и аз мислех, че ще е завинаги. Явно беше променила решението си. Е, това песента на присмехулника ли е наистина? Или присмех без песен? Или накрая – последната любов? (Да, беше.)

Младеж с черна, лизната на челото коса. Ръцете му са пристегнати към бедрата с кожени ремъци. Трепери, но ми говори, усмихва се. Чувам само кръвта, която пулсира в ушите ми. След двадесет минути той е мъртъв, увиснал на въжето.

Две години по-късно. От заснежените алпийски Алпи се спускам към пролетна италианска долина.

Посещавам, в Пер-ла-Шез в Париж, гроба на Оскар Уайлд под малко недодялания ангел на Епстейн; не съм сигурен дали Оскар би го одобрил.

Париж. Януари 1966. Риц. Личност, която ми е близка, но е странна; влиза, носи ми грамаден букет бял люляк и мъничка сова в кафез. Оказва се, че совата трябва да бъде хранена с живи мишки. Един от келнерите на Риц има добрината да я прати на село при семейството си в Прованс.

О, но сега диапозитивите в съзнанието ми започват да се сменят много бързо. Бера ябълки в есенен следобед. Лекувам умиращо кутренце-булдог. Оживява. Градина в калифорнийската пустиня. Вятърът бучи като прибой в палмите. Лице в едър план. Тач-махал ли виждам? Или просто Асбъри парк? Или, накрая, последната любов. Нима не беше – Боже мой, като че никога не е било!

Изведнъж лентата се връща; приятелката ми мис Фолк съшива юрган от разноцветни изрезки, на него има рози и гроздове, сега тя го придърпва до брадичката ми. До леглото има газена лампа; тя ми казва честит рожден ден и угася светлината.
В полунощ, когато църковната камбана удари, ставам на осем години.

Отново барата. Вкус на ряпа в устата, летните води обгръщат голото ми тяло. И там, точно там, виещ се, танцуващ по осеяната от слънчеви петна повърхност, изящно гъвкавият, смъртоносен белоуст мокасин. Но аз не се боя, нали?

част от интервюто: тук.

цялото интервю: в книгата „кучетата лаят“ (1973 г.), под заглавие: „автопортрет“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: