бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

За Капоти – с любов – „Други гласове, други стаи“

Posted by late на 08.12.2010

„Други гласове, други стаи“ беше опит за прогонване на духовете, несъзнателен, напълно интуитивен опит…“ Труман Капоти

„Междувременно, аз съм си пак тук, сам в мрака на моята лудост, сам с моята колода карти и, разбира се, с камшика, даден ми от Бога.“ Труман Капоти

Факти:

– Докато работи над роман, озаглавен „Лятно пътуване“, Капоти внезапно бива осенен от идеята за друг текст, зарязва започнатия ръкопис и след две години работа на бял свят излиза „Други гласове, други стаи“, който остава в литературната история като дебютният роман на Труман Капоти.

– Романът е публикуван през 1948 година. Тогава Капоти е на 24 години.

– „Други гласове, други стаи“ се задържа в бестселър листата на „The New York Times” цели 9 седмици и успява да продаде повече от 26 000 копия.

– Освен чрез съдържанието си, романът привлича интерес и с положената на задната корица фотография на младия Капоти (тук е на 23 години). Някои я определят не просто като дръзка, но и като провокативно-неприлична. Каквото и да казват обаче за нея, важното е, че именно чрез тази фотография Капоти постига целта си – освен за романа, да се заговори и за неговия автор. За човек като Капоти, това е начинът да си отвори вратите към така жадуваната от него известност. Авторът се изправя лице в лице пред своя читател. При това – дръзко и предизвикателно.

Текст:

„Други гласове, други стаи“ е класически тип роман с лека готическа окраска, овкусена с халюцинаторни бълнувания. Има ясно изграден сюжет, описание на природни картини (отдавна не бях чела такъв текст) и добре структуриран диалог. Готиката е заложена в:

– тайнствено, обрасло в треви и храсти имение, с още по-тайнствени обитатели, живеещи изолирано, без да поддържат връзка с когото и да било извън териториите на имението;

– останки от някогашен хотел, запокитени дълбоко в горските дебри и обградени от леко зловеща легенда за собственичката му и нейните гости (която легенда, разбира се, включва и бродещи призраци, два броя в конкретния случай);

– една загадъчна дама, с перука и облекло в стил Луи ХІV (с разлистването на страниците, става ясно, че дамата всъщност не е призрак и се разбира кой влиза в нейната роля, но това не прави сцените, в които тя се появява, по-малко въздействащи, дори напротив.);

– дълго поддържаната тайнственост около бащата, който заявява за съществуването си чрез малки червени топки, подскачащи по извитите стълби.

Важно в случая е да се отбележи, че тези готически елементи са добре вплетени в общата канава на текста и способстват за създаването на една цялостна, хармонична, история. Самата история е центрирана около едно тринадесетгодишно момче на име Джоеул Нокс, което минава през особени перипетии – от една страна, свързани с търсенето, откриването и преосмислянето на фигурата на бащата, а, от друга страна – с търсенето, откриването и преосмислянето на собствената идентичност. С това “Други гласове, други стаи“ жанрово се доближава и до така наречения „Bildungsroman” – роман на съзряването, най-общо казано.

Освен тази централна тема – на съзряването и съграждането на собствената идентичност, в романа са засегнати и други ключови теми (в известен смисъл – пряко обвързани с основната, разбира се) – за самотата, самоизолацията, необходимостта да бъдеш обичан и невъзможността да постигнеш това. Интересното е, че всички герои в текста, без изключение, по един или друг начин, носят тези, да ги наречем – вътрешни стремежи:

– братовчедът Рандолф (ключов персонаж, когото аз особено харесвам) със своята аристократично-тъжна отчужденост (в книгата има един негов монолог, който е централен за целия текст и, според мен, това е ядрото на текста, съдържащо в себе си почти всички централни за романа теми и, наред с това – стилово – този отрязък представлява един огромен шедьовър!);

– затворената в себе си, самоотлъчила се от живота, Ейми (втората съпруга на бащата на Джоуел и братовчедка на Рандолф);

– прислужницата Зу, искаща да се откъсне от това запуснато имение, в което животът отдавна е спрял, жадуваща да постигне земи, в които ще може на воля да се любува на едрия бял, пухкав сняг и вечните перипетии, които като камък, окачен на шията й, непрекъснато я влекат и потапят в тежкото безвремие на въпросното имение. (При този образ от особено значение е вярата й в Бог и наистина зловещите неща, които я сполетяват – около това може да се разсъждава и дълбае; също така – Зу е вторият персонаж, около когото има един много ключов – като стилово изпълнение, а и не само – пасаж – невероятен!);

– малката Айдабел – непокорна, различна, отчуждена;

– цирковата танцьорка – джудже – Уистирия, обкована в своите си тъги и обречености;

– старецът със символичното име Джизъс Фивър, отшелникът с не по-малко символичното име Литъл Съншайн, който често сънува „други гласове, други стаи“

и, разбира се – малкият Джоуел, с изключително надарено въображение, пътуващ към собствената си идентичност.

Въобще – в романа „Дргуги гласове, други стаи“ няма нищо излишно – и като персонажи, и като фрази (знае се, че Капоти е бил изключително прецизен в това отношение). Езикът е поетичен, гъст, плътен (особено при описанията на така наречените „природни картини“). Фразата е стегната, добре оформена. Диалогът – издържан. Персонажинте – завършени.

Емоция:

Невероятен, няма какво повече да се каже за този роман на Капоти. Език, стил, идеи – издържан отвсякъде. Невероятен роман, невероятен Капоти : )! И една особеност: изключително много пеперуди, летящи из текста. Освен тях, в съзнанието на читателя се запечатват още: висящото, бавно поклащащо се тяло на самообесилото се при инцидент муле, носещо благозвучното име Джон Браун, невероятно разказаната сцена на изнасилванията на прислужницата Зу, аристократичната тъга на братовчеда Рандолф (героят като цяло много напомня на героите на Ивлин Уо, също и на тези на Оскар Уайлд), пространният монолог, в който той (братовчедът Рандолф) разказва своята история, „всевиждащият поглед“ на парализирания баща, непокорната Айдабел, която дръзко защитава старото си куче, а чрез него – своята, отстранена, идентичност, проливният дъжд по време на панаира, дълбоката нощ, халюцинациите на болния Джоуел и … пеперудите – все запомнящи се картини, образи и думи от този красиво написан текст.

Послепис:

Каквото и да се говори за „Други гласове, други стаи“, никога не се пропуска да се отбележи прекалено младата възраст на автора, сътворирл този наистина зрял текст. В подобни моменти аз винаги се сещам за следните думи на самия Капоти:

„Започнах да пиша, когато бях осемгодишен – това ми дойде просто изневиделица, не бях вдъхновен от ничий пример. Не бях виждал никой, който да пише; и малцина бяха онези, които бях виждал да четат. … И така, един ден започнах да пиша… Беше много забавно. Отначало. Престана да бъде забавно, когато открих разликата между хубавото и лошото писане, а след това направих едно още по-плашещо откритие: разликата между доброто писане и истинското изкуство; неуловима, но безжалостна. …

Както някои младежи, които се упражняват на пиано или цигулка по четири-пет часа на ден, така и аз се занимавах с моите писания и писалки. … Моите литературни занимания поглъщаха изцяло времето ми – чиракувах в занаята, свещенодействах пред олтара на техническото умение, усвоявах дяволските тънкости на новите редове, препинателните знаци, пряката реч. Да не говорим за цялостния замисъл и внушителната дъга, състояща се от среда, начало и край. Трябваше да се научат толкова много неща и от толкова много източници: не само от книгите, но и от музиката, от живописта и от обикновеното ежедневно наблюдение. …

На седемнадесет години бях завършен писател. Ако бях пианист, това щеше да е времето за първия ми концерт. При дадените обстоятелства, реших, че съм готов да започна да публикувам. Изпратих разкази на известни тримесечни литературни издания, а също и на масовите издания, които в онези дни отпечатваха тъй наречената „изискана“ литература – „Стори“, „Ню Йоркър“, „Харпър’с базар“, „Мам’зел“, „Харпър’с“, „Атлантик Мънтли“ – и моите неща започнаха да излизат по страниците им.

След това, през 1948 година, издадох роман: „Други гласове, други стаи“. Критиката го посрещна добре, стана бестселър. Поради ексцентричната авторова снимка на обложката, това бе също началото на една скандална слава, която години вече върви по петите ми. Във всеки случай, мнозина обясняват търговския успех на романа с тази снимка. Други сметнаха книгата за необяснима случайност и вдигнаха рамене: „Смайващо, как е възможно толкова млад човек да пише така добре?“. Смайващо ли? Че аз пишех всеки ден, от четиринадесетгодишен! Все пак, романът беше удовлетворителен завършек на първия цикъл от развитието ми.“ (Цит. по: „Музика за хамелеони“, ИК „Колибри“, 2007.)

„Други гласове, други стаи“, Труман Капоти, ИК „Колибри“, 2010.

2 Отговора to “За Капоти – с любов – „Други гласове, други стаи“”

  1. Е, те това се вика рецензия!
    Браво🙂

  2. late said

    като за блог –
    бива ; )

    данке,
    l’efant terrible : )

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: