имат ли жените творци свои музи?

има ли мъже, които да влизат в ролята
на музи за своите благодетелки?

един възможен отговор през
личната история на маргьорит дюрас,

изложен от виктория бест,
дългогодишен преподавател по

„френска литература“ в
кеймбриджкия университет, клик.

„кой се страхува от вирджиния улф?“

влюбих се в
тази сцена –

произношението,
интонацията,
играта,
диалога.

гледах я няколко пъти
и ще я гледам още толкова.

гледах, разбира се,
и целия филм,

харесах го толкова,
че дълбоко

съжалих,
че не е напарвена

филмова екранизация
и по другата ключова

пиеса на едуард олби –
„козата или коя е силвия“,

при това със същите актьори,
на възрастта, на която са в

„кой се страхува от вирджиния улф“,
отново на черно-бял фон.

съжалих още повече,
че кадрите, които си представих,

са невъзможни, не само поради
факта, че основните действащи лица –

елизабет тейлър и ричард бъртън,
вече не са между живите.

в същото време –

не знам дали бих отишла да гледам
„козата или коя е силвия“ на наша сцена.

снощи, веднага като изгледах филма
по първата пиеса на олби,

направих опит да загледам
телевизионната екранизация на „чайка“,

постановка на крикор азарян,
адаптирана за тв-екран

от лилия абаджиева (ако се не лъжа)
и………. останах си с опита.

не разбирам тази актьорска игра –
в една част от времето се държат

като дървета, сковани и декламиращи,
а в останалата част –

когато решат да играят,
са изкуствени и преиграващи.

не знам това режисьорско решение ли е,
почерк на бг театрална някаква школа

или – актьорите, да не бъда груба,
ще кажа – просто не са се захванали с

подхождащи им роли? каквато и да е
причината, факт е, че крайният продукт

беше негледаем. и, за да не реши
някой, че това мое усещане е

породено от факта, че загледах „чайка“
непосредствено след „кой се страхува

от вирджиния улф“ – това е истинска игра!,
ще кажа, че преди време гледах и една

друга телевизионна адаптация на постановка,
този път на „сътресение“ на мариус куркински

и резултатът определено беше съвсем друг,
усещането – също. който си го може,

си го може. и оставя следи у зрителя.
дълбоки и трайни. като сцената,

с която започнах този пост, като
филма по пиесата на едуард олби.

факт.
неоспорим.

„панаир на суетата“,

сащ, англия, 2004,
филм на мира наир,
с участието на:
рийс уидърспун,
джонатан рийс майерс,
гейбриъл бърн,
анджелика менди,

тази вечер, 20:00, тв 7.

„Какво е лошо“

Да не знаеш английски
и да чуеш за добър английски криминален роман,
непреведен на немски.

При жега да видиш бира,
която не си в състояние да платиш.

Да имаш нова мисъл,
която не можеш да развиеш в стих на Хьолдерлин,
както правят професорите.

Нощем на път да чуеш плясък на вълни
и да си кажеш, че те винаги правят така.

Много лошо: да те поканят на гости,
когато вкъщи е по-тихо,
кафето по-добро
и не е нужно да разговаряш.

Но най-лошо:
да умреш не през лятото,
когато всичко е светло
и пръстта е лека за лопатите.

(1952)

© Готфрид Бен
© Венцеслав Константинов, превод от немски.

„лабиринти“,

оригинално заглавие: „nine lives“,
сащ, 2005 г., режисьор:
родриго гарсия,
участват: глен клоуз,
кати бейкър,
ейми бренеман,
камерън диас,
холи хънтър,
калиста флокхарт,
валерия голино,
мат крейвън,
дани удбърн и др.,
тази вечер, 22:10, канал 1.

п.п. както става ясно от коментарите по-долу,
оригиналното заглавие на филма е

„things you can tell just by looking at her“ (1999) ,
пък в страницата на бнт говорят за „девет живота“.