бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

„Стига с тези шаблони“

Posted by late на 03.07.2011

Рутхер Копланд

Изкуството на психиатричните пациенти

Всеки си задава въпроса, защо се прави изложба от произведения на психиатрични пациенти. Задавам си го и аз. Никой не знае и аз не знам. Но все пак има изложба от такива произведения. Трябва да обясня това. А не мога. Как човек да обясни нещо, което не разбира?

Нека се опитам да обясня защо ми липсва отговор. Произведението на изкуството често се тълкува като отражение на вътрешния свят на автора. То е и това. Но който гледа произведението с цел да опознае автора, неговия или нейния вътрешен свят, гледа в грешна посока. Вместо да пита, какъв е художникът, какво е накарало него или нея да скулптира, живописва или рисува, докато си каже „така е“, по-добре е човек да се вгледа в себе си и да види какво е направило произведението в собствената му душа: дали преживяването е от вида „така е“, или от вида „не е така“.

В първия случай е налице своеобразно откриване на една действителност, за която дотогава човек не знае, че знае, че съществува. Виждам нещо за пръв път и все пак го разпознавам. Във втория случай е налице чувство на раздразнение, недоверие и в крайна сметка безразличие.

Интересното тук е, че чувството „така е“ не поражда никакъв въпрос относно „другия“, относно „автора“, докато чувството „не е така“ прави тъкмо това, сякаш този друг ти се натрапва и същевременно се крие. С други думи, при успешната творба другият е тъждествен със зрителя, двамата виждат едно и също. При неуспешната творба другият го няма, ти си сам.

Същинското художествено преживяване е това, при което усещаш не че ти виждаш нещо някак, а че то е така. При нехудожествено преживяване виждаш „как не е“. Сякаш някой друг ти казва „виж там“, ти гледаш в посоката, в която сочи пръстът му, и не виждаш нищо.

Във всеки случай за мен една изложба или един музей е множество от срещи. При истинска среща изведнъж престава да има всякакво значение кой е авторът и какво е имал предвид. Възникват въпроси относно „действителността“. Какво е това всъщност, когато забелязваш, че поради един друг начин на гледане се явява една друга, по-нова, по-истинска действителност? Сякаш е била готова да разкрие тайна относно истинската си форма. Когато пък с някое произведение не се състои среща, отминавам. Това може да стане и с най-абстрактното, и с най-фигуративното. И с размазаните бои, и с грижливо нарисуваното пейзажче. Не е така, мисля си тогава. Това е работа на някоя объркана глава или на ограничен
досадник. Стига с тези шаблони.

Така ще разгледам и тази изложба, ще чакам да видя дали ще се разтворя за нея или не. За мен няма значение кой е авторът, тук съм заради творбите, не заради авторите, точно както не чета стихотворенията на Ханло (1) или на Ахтерберг (2), или романите и разказите на Вестдайк (3) и Бисхойвел (4), писатели, които са имали или имат вземане-даване с психиатрията, с цел да опозная човека зад книгата или зад стиха. Дали нещо е изкуство или не, решавам сам, а дали са имали или имат психични разстройства, това да си го решават те заедно със своите психиатри и семейства, там, където са истинските контакти. Там, разбира се, нещата могат да не вървят, може всичко да се обърка, там могат да съществуват непреодолими разлики в мненията, възгледите, възприятията за действителността, но очевидно това не пречи от ръцете и умовете на тези хора да се появяват стихове, книги и както е днес, рисунки, платна и фигури, които ме вълнуват и които будят у мен онова странно чувство, за което говорих в началото.

Но какво е тогава показаното в тази изложба отношение между изкуство и психично разстройство? Обещах да не давам отговор на този въпрос и ще остана верен на обещанието си. Има художници с психични разстройства, има и съвсем нормални художници. Значи не е необходимо да имаш психично разстройство, за да можеш да твориш. Нито пък е необходимо психичното разстройство да пречи на творенето. Такива са простите факти. Освен това в произведенията на художници с психични разстройства рядко може да се открие нещо, което да не може да се открие и в произведенията на художници без такива проблеми. И това се отнася както за работите, които намирам за убедителни, така и за работите, които намирам за неубедителни. Не знам какви са връзките между произведението и психичното разстройство, но на пръв поглед не ми се виждат много.

Според собствения ми опит и опита на други творци творчеството е нещо неизмеримо. То е свързано с миг на отваряне, на рецептивност за нещо, което е иначе, а не както си мислил, че е, шаблоните отпадат, имаш миг свобода. Опитах се да изясня това в разговор с Вим ван Нил, един от авторите в днешната изложба. Той каза: „разумът ми замря“, „под ръцете ми изникваха неща“ и „видях нещата каквито са, а не както си мислех, че са“.

Опитах се да разбера дали творческата работа е имала за него някакъв терапевтичен смисъл, дали тези открития са му помогнали с нещо. Не беше сигурен. И аз не съм.

Да имаш психично разстройство означава да си затворен в собствен свят. Откриването на „света“ не е стъпка в оздравителния процес, а неговият край. Креативността е по-скоро свързана със здравето, с чувството „има ме“, а не с чувството „още ме няма“. Но все пак нали изкуството лекува? Нали носи утеха, радост, тъга, нови перспективи, нали изкуството все пак е нещо добро за нас? Нали ни помага да продължим напред? О, да, изкуството е добро. Но за кого? За онзи, за когото е добро, не и за онзи, за когото не е. Искам да кажа, че рецептивността, отвореността за света трябва вече да съществува, преди изкуството да може да ни докосне. Не произведението е причината за творческия момент, когато авторът си казва „работата ми е завършена“, а зрителят си мисли „така е“. Този момент не би съществувал без автора и без зрителя. И който може да изживее такъв момент, в този момент е не болен, а здрав.

––-
1. Ян Ханло (1912-1969), холандски поет и писател. Негово стихотворение е холандският избор за проекта „Поезия на стените“ в София и може да бъде видяно на стената на Националния природонаучен музей (към ул.
„Московска“).
2. Херит Ахтерберг (1905-1962) е един от най-големите холандски поети на ХХ век.
3. Симон Вестдайк (1898-1971), холандски романист, поет, есеист и преводач. На български е преведен романът му „Медната градина“.
4. Якоб Бисхойвел (1939), холандски писател.

–––
Текстът е взет от следния брой на „Литературен вестник“, стр. 14, където има и интересна информация за автора.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: