бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

Поздравителна картичка

Posted by late на 12.08.2011

Здравей,

Днес искам да ти разкажа за една дама, живяла през ІХ век, в Китай, по време на династията Танг. Тя се казва Yu Xuanji. Много малко се знае за живота й. Дори датите на раждане и смърт са приблизителни – 844–869. Ясни са обаче основните извивки, които поема краткият й живот. Живот на куртизанка (известна за времето си), после (за кратко) на наложница и накрая на даоистка монахиня. А съвсем накрая – на екзекутирана жена. Поводът за подобен край: в пристъп на ревностна ярост, пребива до смърт прислужницата си.

За краткия си живот Yu Xuanji, изкючително зряла за годините си, оставя не малко на брой стихове. Точни. Ясни. Стъклени стихове. С много добре подбрани думи. Без излишества и разклонения. Кратко, точно и ясно. Право в сърцето. Бам. Тряс. Мишената е улучена. Това са стихове-състояния. Емоционални, но не отнесено-въздухарски. Живи. Премерени. Като стъклени миниатюри в рамка. Зад стъклото – зряла душа. Уверена. Знаеща. Само на 20 и кусур години. Стихове, достойни за възхищение!

Пращам ти шепа от тях. За да споделя насладата си. За да вкусиш насладата им. Превода направих, съвсем волно и без претенции, от английски език. От китайски на английски език пък стиховете на Yu Xuanji са преведени от Leonard Ng, за което безумно му благодаря!

И тъй – завесата се вдига:

Стихотворение за върбите край реката

Нефритенозелени протежения край яловите брегове на реката;
обвити в мъгла облаци се носят, танцувайки, към отдалечени жилища.
Отражения се разгъват върху есенната река;
цветя падат върху главите на рибарите.
Стари корени закриват обиталищата на рибите;
клони се протягат към мавърските гостуващи лодки.
Нощта копнее и стене с вятъра и дъжда,
а разбъркани блянове задълбават моето мрачно настроение.

*
На Guo Xiang

От здрачаване до зазоряване аз съм пияна и пея,
чезнеща от любов с всяка нова пролет.
Куриер с писма стои под дъжда;
млада жена с разбито сърце стои до прозореца.
Повдигайки щорите, виждам планините;
всяка болка се подновява като тревата.
Откакто последно се разделихме, в твоите празненства
колко често прахта над ятата се спускаше?

(Guo Xiang вероятно също е била куртизанка, приятелка на Yu Xuanji.)

*
С приятел, използвайки сходни римувани думи

Какво би могло да прогони мрачните мисли, обземащи те в кръчмата?
Отваряйки червено писмо, аз виждам сребърни линии.
Под дъжда в планината Penglai хиляди върхове се смаляват;
ветровете в долината Xie отвяват хиляди листа към есента.
Чета всяка дума на разсъмване, по-скъпоценна и от яспис;
възпявам страница след страница през нощта под юргана.
Ще запазя писмото ти, скрито в благоуханната ракла
и ще го вземам в ръце, за да го получавам сега и тогава.

*
Пътуване по река

Реката задържа Wuchang в извивката на своя ръкав.
На Острова на Папагалите – виж! – вратите на десет хиляди къщи.
Пролетен сън в уютна лодка, но не през утринта.
Сънувам, че съм пеперуда, търсеща цветен прашец.

Обвити в мъгла цветя се носят към Пристанището на Кормораните,
въпреки че боядисаната лодка все още се движи край Острова на Папагалите.
Пияни – спим, будни – пеем, недолавящи нищо,
едва утрото ни изненадва с гърлото на реката Han.

*
В този момент

В спокойствие, свободна от грижи, скитам из този пейзаж,
където луната проблясва през разпилени над реката облаци;
развързана лодка се носи без посока по течението.
Свиря на китарата си мелодията на Xiaoliang-ския храм;
припявам стихове за Yuliang-ската кула.
Бамбуковите гори са достойна компания,
а надвисналите скали заместват приятелите;
лястовиците и врабците са достатъчно добри за мен;
сърцето ми не копнее за сребро и злато.
Чашата ми е пълна с пролетно вино;
тихо прозорецът се вторачва в лунната нощ.
Стъпвам по светлата каменна пътека в чистата река;
фибата ми, паднала, блести в потока.
После лежа на леглото с разпръснати навсякъде книги
и от време на време, ставам, полупияна, да разреша косите си.

*
Елегия, писана за някого

Зряла праскова извиква в съзнанието нейното лице и нефритената й осанка;
върбови клони, в лекия ветрец, възстановяват веждите й, подобни на пеперуди.
Перлата отново е в пещерата на змея – кой ще я види сега?
Съвършенството вече го няма, въпреки че отражението остава – кой сега ще го чуе да пее?
От този момент тъжни блянове ще изпълват мъгливите, дъждовни нощи;
колко неизразима е горчивината на тези самотни часове!
Слънцето залязва към западните хълмове, на изток се разлива лунна светлина,
но тези печални мисли растат и никога няма да постигнат своя край.

(Стихът е писан по молба на човек, който е в траур. Не е известно името му.)

*
Отговор на стихотворение, писано от един джентълмен

Без приятел, колко безкрайна изглежда „Девета улица“;
навън съм от зазоряване до здрачаване, залагайки моите бродирани рокли.
Огледалото ми е потъмняло, къдриците ми са разрошени;
Горелката за тамян е топла, но мирисът на мускус е слаб.
Колко приятно, мили господине, че сте оставили Вашето стихотворение,
въпреки че безразсъдно затворих вратите си за деня.
Не се чувствайте неловко до дойдете с файтона си тук втори път,
върбите и сливите цъфтят, въпреки всичко, и уханна миризма се разлива навсякъде.

*
Алегория

Червени праскови, навсякъде цветовете на пролетта;
от къщите нефритени върби проблясват в лунната светлина.
Свежо гримирани жени по горните етажи очакват падането на нощта;
друга една самотно седи в стаята си, изпълнена с любов.
Под луната, рибите играят сред лотусите;
от отдалечена дъга се разнася цвърченето на врабците.
Човешкият живот – сън от радост и скръб, примесени;
защо е така – постигайки едното чувство, другото също идва?

*
До Zi’an

Хиляди прощални чаши не могат да отмият скръбта ми;
сърцето ми е вързано на сто възела, които не могат да бъдат развързани.
Орхидеите отминават към своя покой; няма да се върнат до идването на пролетта.
Върбите от изток и запад възпират гостуващите лодки.
Събиране, раздeляне – уви, това непостоянство на облаците!
Истинската обич трябва да бъде безкрайно течаща река.
Знам, че в този сезон на цъфтежа е трудно да се срещнем,
но няма да продължавам да се олюлявам пияна на този нефритен балкон.

(Li Zi’an е бил мъжът, който взел Yu Xuanji за наложница. Yu била силно влюбена в него. След време обаче Li я изоставил поради ревност от страна на официалната му съпруга.)

*
Сбогуване

Прекарах тези нощи на доволство в крепостта Qin,
без нито за миг да допусна усещането, че моят любим трябва да замине…
Безсънна сега, не питам накъде се носят облаците;
около лампата, вече почти изнемощяла, необуздана нощна пеперуда се върти.

*
Zuo Mingchang, пристигащ от Zezhou в столицата, изпраща куриер

Стоя тук без работа, пишейки стихове поради всичките тези години на тъга;
пътуването, през планината Wangwu, вече отдавна е минало.
Припявам стихове, наподобяващи хиляди преплетени върхове от изток на запад,
като кон, следващ потока от юг на север.
По време на забавата, в една дъждовна вечер, ние си правехме компания;
след раздялата, сега, изкачвам стълбите сама в сезона на цъфтежа.
Внезапна радост: почукване по вратата, носещо вест от Вас,
в тази тиха, уединена къща, сгушена в своята тъмна, малка улица.
Xiangru даде китарата си, скъсвайки яркочервените струни;
двойка лястовици разбиват гнездото си в бялата роса на есента.
Елате и ме посетете, когато можете! Не обръщайте внимание на тези груби порти;
всяка пролет предизвиква оживяване по протежението на река Qujiang.

*
Съзвучно с нечии чужди римувани думи

Пурпурният и яркочервеният цвят влизат в противоборство в шумния свят на мъжете;
в усамотение, аз пея непорочни песни под слънчевата светлина.
Така че, защо, Вие, любезни господине, берете тези изящни чувства
и идвате внезапно да тропате на моите затворени, обрасли в храсти, врати?
Белите цветове ме карат да пея, но аз не съм Xie Daoyun;
живея в непроходима, странична, тясна улица като шут, като Yen Hui.
Няма нужда от всичките тези думи на копнеж и молба.
Мястото, където борът живее, е от първостепенно значение сред планините.

(Xie Daoyun е известен с това, че написвал стихотворение върху сняг по време на семейно празненство; Yen Hui е бил един от последователите на Конфуций.)

*
Сбогуване

Водата подхожда на съда, който я съдържа.
Облаците се носят непринудени, без да мислят за завръщане.
Пролетните бризове разнасят скръбта над река Chu, потънала в сумрак:
отделена от ятото, самотна патица се рее.

Един коментар to “Поздравителна картичка”

  1. […] да препрочитам тази поздравителна картичка […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: