бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

Archive for декември, 2011

ако заглавията можеха да говорят,

Posted by late на 23.12.2011

тук щеше да се роди едно кратко
и красиво стихотворение.

Advertisements

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

с вкус на зима (из архива)

Posted by late на 22.12.2011

в стомаха ми назрява едно притеснение.
със сиви клони. с разсейки. от бодли.

внимавам да не ми счупи гръбнака.
опитвам се да съм цяла.

топката в стомаха е като мираж.
който упорито заявява себе си.

като мъгла, капеща от дърво. бавно и отмерено.
крайници, които искат да им позволиш да се раздвижат.
но за целта – трябва да спреш да се движиш самият ти.
да се превърнеш на свой ред в мираж.
без крайници, спонтанностти и желания за движения.

да станеш кухо тяло, готово да почувства
онзи растящ в стомаха му бодлив треволяк.

да падаш.

падането е постоянна величина.
единствена реалност, която сетивата ми регистрират.
гледката е с усещане за зима.
едри клони и парчета сиво небе между пръстите им.

стоя сгушена в себе си. в полумрака.
усещам топлината на спрялото време.
чувам тишината, която диша толкова равномерно.

завирам се в ъгъла си, защото там е истината (ми).

понякога в погледа ми се вмъква вирджиния улф.
страшно крехка. до степен на чупливост.
изниква без конкретна причина.
просто така. плаха. фина. чуплива.

и сeга стои там. моят поглед е нейният ъгъл.
тя тихо се свива в него.

профилът й е застинал. стените ми се страхуват да не го счупят.
не мърдам. в тази поза на новородено. изрязвам ръбовете си.

гледката е с вкус на зима.

06.12.2009.

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

обичам

Posted by late на 22.12.2011

когато е празно
и тишината лениво се прозява в косите ми

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

поздравителна картичка 5 (из архива)

Posted by late на 22.12.2011

здравей прекосявам алеята в кратката пауза на дъжда разтягам езика си и обирам наранените думи после бягам доволно и все назад очите ми от няколко дена са тъмни кухини ориентирам се чрез почерка си и заседналите в дъното погледи майката отсреща която изхлузва гърлото си (толкова тежки са стоновете върху петите й) бащата коленичил плътно в ъгъла със стиснати зъби и неверни очи детето бяга със скоростта на паяк аз гледам и бера овехтелите дъждовни капки границата е безумно малка както неведнъж съм ти казвала а белите маргарити отдавана вече не са бели прегоряха от слънцето както и аз беля се (усещаш нали) тичам все по-бавно жаждата ми отслабва зъбите ми светят остро в тъмното знаеш ли понякога както в един друг текст просто искам да ти кажа че отсъствам полето е неравно и необятно слънчогледите скланят глави челата им са полумъртви тежка съм като едрия дъжд разкървавяващ утробата на мътния облак скоро ще изгърмя светулките приютени дълбоко под ноктите ми ще изскочат в деня и кротко ще се удавят кожата ми леко ще настръхне дъното ще стане плоско като ходилата ми търсещи последна прошка за сбърканите пътища разпилените минути разкъсаните длани почерци погледи кости нищото е бял призрак закотвен дълбоко под гръдния ми кош диша издиша диша из ди шшшша а навън бели лястовици вещаят дълбока зима огънят ме дълбае изотвътре глезливо облизва очните ми дъна безкръвни и мълчаливи като прегракнал гарван под снежна леко заледена пряспа тихо е тихо и тъмно някак неистово кротко и топло моля те дишай внимателно много внимателно (бавно и с премерени реверанси) пръстите ми се чупят дума по дума буква по буква тъмнината мълчи като времето отдавна спряло и заклещено под езика ми (не забравяй да заключиш здраво погледа си!)

14.10.2009

Posted in не е за пропускане | Leave a Comment »

Не е портокал

Posted by late на 19.12.2011

Това не е портокал. Това е поезия. Това е проза. Вратата, към която посягаме, когато посоката е изгубена. Когато ръцете търсят, а очите, уморени от светлина, потъват в покоя на тъмното.

Това не е портокал. Това са думи. Покъвлващи на върха на езика. Прорастващи изпод ноктите. Когато улиците са празни, моловете – изтърбушени, неоновите лампи – уморени.

Това не е портокал. Това е празна стая. Дупка в цимента. Око на риба, смачкано в дланите. Празен кашон. Сърце, разложено в аквариум.

Това не е портокал. Това е език. Пределът, в който нощта обладава деня и разголва бедрата на времето. Мълчанието на тишината, развенчала своите илюзии. Шепотът на богомолката. На престъпника, смирено положил чело в началото на края.

Това не е портокал. Това е игра. Спусък. Древна нишка, пристегнала гърлото. Отвесен хоризонт. Вкоренено желание.

Това не е портокал. Това е дим. Вятър между криле на пеперуда. Екот. Вик. В ухото на Бог.

Ваня Клечерова,
редактор на броя.

*

Резюме на брой 3, „Сборище на трубадури“:

Това не е портокал. Това е експериментално-художественият трети брой на електронно списание „Сборище на трубадури“. След голямо закъснение, поради непредвидени и предвидени обстоятелства, третият трубадурски брой се появява с пълна сила. И голям обем.

Акцентът този път пада изцяло и едниствено върху художествени текстове. Множество поезии, една прилична доза поетично-прозаични миниатюри, един кратък разказ и един дълъг разказ съжителстват в настоящето трубадурско сборище. Понякога пряко, друг път косвено, те се докосват, преплитат и преливат един в друг и задават една обща история. С много тънки и почти невидими нишки. Дали читателят ще тръгне по тях, търсейки някаква по-широка гама от посоки и цветове, или просто ще чете вески текст сам за себе си, зависи единствено и само от него. Текстовете са готови да съдействат при всеки случай. Отделен и индивидуален. Техните автори – също. На първо време като заявят имената си:

Настоящият, трети, брой на списание „Сборище на трубадури“ стана възможен благодарение на:

Елица Ганева, която предостави едни от най-новите си кратки стихотворения. Философско-мъдри и елегантно сграбчващи гърлото.

Мартин Златев, който изпрати две от последно написаните от него стихотворения. Дълбоки и тежки и в същото време ефирни като бавно танцуващи прашинки в сърцето на залязващ слънчев лъч. Освен тях, в броя можете да прочетете и разказа „Баба ме вика“. И със сигурност ще усетите леки тръпки под кожата, след края му.

Юлияна Радулова взе участие също с нови свои стихове. Изтънчено-зрели. Фино-меланхолни.

Мария Димова пък ни предостави свои кратки поетично-прозаични миниатюри, които спокойно могат да се четат и като един цялостен текст. Пулсиращ, бумтящ. Забиващ се в слепоочието като хладния поглед на изтънчен удавник.

Васил Прасков ни изпрати непубликувани досега свои стихове. Емоционално-хладни, експериментиращо-провокативни.

Вера Балева пък ни предостави голям стрък от своите приказно-топли и лежерно-мъдри стихотворения. Стрък изживяно безвремие. Лекотата на биването в себе си, когато часовниците са спрели, а времето кротко мърка. Като черна котка, полегнала в бял, слънчев, следобед.

Бенджамин Розенбаум, на свой ред, участва с разказа си „На скалата до реката“. Като го прочетете, ще ви се прииска още. Убедена съм. Разказът нямаше да бъде достъпен за нас, без добрия превод (от английски език) на Петър Тушков.

Надявам се, този експериментален брой на „Сборище на трубадури“ да постигне своите читатели, както и те него. Приятно трубадурстване и Весели празници!

Ваня Клечерова,
редактор на броя.

Броят може да бъде изтеглен оттук.

Сега

всичко е въпрос на бавно съхнене

Елица Ганева

Posted in актуално, не е за пропускане | Leave a Comment »