бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

„Тарантула“, Тиери Жонке

Posted by late на 03.12.2011

Сред немалкото книги, които са минали през ръцете ми, има едни, които наричам „еднодневки“. Неприлично тънки, схематизиращи, а не разказващи истории. Книги, които прочиташ за минимално време, но не поради предизвикан интерес, изострящ любопитството ти, а поради щрихираността на сюжета. Малодумието на историята. Непълноценно представените герои, които вместо от плът и кръв, избуяват пред погледа като черно-бели скици.

Избягвам книгите еднодневки и никога не си ги купувам. Понякога обаче случайността, в лицето на приятел или познат, ме предизвиква, завирайки под носа ми точно такава книга. И аз поемам подхвърлената ръкавица. Обичам да бъда изненадвана, все пак – и в кратката форма има шедьоври. Пропуснах да отбележа обаче една съществена особеност – книгите еднодневки не са от тази порода – целеустремената кратка форма. Те не са замисляни като минималистичен текст, който казва много с малко средства, а имат претенцията да бъдат просто романи, ползващи класически тип похвати, всеизвестни разказвачески хватки, без грам експеримент, провокация и сръчност. Така че, в крайна сметка, нямам кой знае какви шансове за изненада, но, въпреки това, започвам да разлиствам.

Така направих и с „Тарантула“ на френския автор Тиери Жонке. За пръв път романът излиза или през 1984 година (ако съдим от написаното на корицата), или през 1995 година (според информацията в интернет). На български език обаче се появява едва сега – 2011 г. Причината е чисто пазарна – най-новият филм на Алмодовар, „Кожата, в която живея“, е базиран на въпросния роман. „Кожата…“ беше нещо като рекламното заглавие на сегашната „Киномания“, наред с още едно-две заглавия на ключови режисьори. Нямаше по-подходящо време за появата на „Тарантула“. И издателите му знаеха това много добре. В резултат – точно около началото на „Киномания“ романът бе в книжарниците.

От всичко това става ясно едно: „Тарантула“ ще се купува, което обаче не означава и че романът на Тиери Жонке е добър. Още по-малко пък безценен шедьовър. Защото гарант за качеството на дадена книга, както няма да се уморя да повтарям, са не продажбите й, а отзивите на успелите да я прочетат до самия й край читатели.

Като един от прочелите романа на Тиери Жонке, мога да кажа следното:

„Тарантула“ е типичен (психо)трилър. Имаме престъпление, тайна, напрежение, неизвестност; имаме насилник и жертва, която на свой ред се превръща в насилник; обирджия на банка и една мистериозна девойка в психиатрична клиника. Това са и централните персонажи и, както може да се предположи, сюжетът се върти около тях. Историята е изключително камерна и не допуска други герои в себе си. (За мен лично това е минус.) Опитва се да бъде заплетена и напрегната и целеустремено върви към своята развръзка, която, съвсем по правилата, се случва на финала.

От всичко това можеше да се случи добър роман. Историята, сама по себе си, е интересна, има драма, тръпка, интрига; провалени животи и самопровалени такива; има дори и философски, всевечни, въпроси – за престъплението и наказанието, за жертвата и насилника, къде е границата между тях и кога ролите се заменят. Въпроси, които щяха да кънтят продължително в ухото на читателя, ако романът бе умело написан.

За съжаление обаче сме свидетели на друго: изключително сух текст, съставен предимно от прости изречения (усещането е, че четеш сценарий, а не роман), с множество повторения на личните имена, които спокойно могат да бъдат заменени от местоимения или, на места, просто да отпаднат. Не знам дали последното – с личните имена, се дължи на превода или на липсата на редактор, но е особено дразнещо.

В резултат на този тип писане героите са непълнокръвни, схематични, като кукли на конци, движени в една конкретна посока, дори в нея няма изненада – всичко се случва като по скица. И като вземем под внимание и факта, че други герои, освен централните, липсват (единственото изключение – един шофьор, е толкова безлично скроен, че е трудно да го броим), то първоначалното усещане за сценарий, а не за роман, се затвърждава до степен, че четенето започва да става неприятно.

Единственото хубаво нещо в тази книга е текстът в курсив. Плавен, плътен, емоционален. И най-важното – размислящ. Ако цялата книга беше написана в този дух, сега щях да пиша в съвсем друга тоналност, но – уви. „Тарантула“ се оказа поредният роман, след прочита на който освен разочаровние от проваления замисъл и не добре написания текст, не остава нищо друго. Роман еднодневка.

„Тарантула“, Тиери Жонке, ИК „Колибри“, 2011.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: