бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

Archive for 04.01.2012

утайка от кафе. гледам ти

Posted by late на 04.01.2012

добре. ще ти кажа.
(на ухо. по корем.)
езикът е нож с две остриета –

когато се плъзва в ухото ти –
стенеш.

(19.07.2009)

Advertisements

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

*

Posted by late на 04.01.2012

денят е бял
аз съм цяла

око пониква в тревата

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

дишам с дланите си

Posted by late на 04.01.2012

имало едно време
(защо пишеш)
после дошло друго време
(защо пишеш)
на клоните пищели гарвани
в подножието на света
реките им пригласяли
с бурни ръкопляскания
(стълбищата се свиват и прегърбват
смачкват левия ми бял дроб
дишам с дланите си
почвата ме засмуква)
едно време имало
(защо пишеш)
друго време дошло после
(защо пишеш)
гарвани пищели на клоните
(защо)
на света в подножието
(пишеш)
пригласяли им реките

ръкоплясканията били бурни

(25.07.2009)

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

и все пак

Posted by late на 04.01.2012

вали слънцето
вали снегът
валят обувките
знаеш ли
(знам)
и все пак
очите ми са празни
изхвърлям съдържанието им в коша
изпрзвам столовете стаите
изхвърлям боклука
и очите празнеят
като мазетата и думите
и дните в които с които
играем на дама без кортасар
въпреки повторението
което както винаги е нарочно
знаеш нали
(знаеш знаеш знаеш знам)
имам още мисли за изхвърляне
и едни образи задръстващи погледа ми
изпразвам ги трупам ги изпразвам ги
пречат ми изхвърлям ги
обичам когато е празно
и тишината лениво се прозява в косите ми
костите скърцат
кожата плува
думите са хладни
вали
слънцето
вали
снегът
валят
обувките
знаеш ли
(знам)

(26.08.2009)

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

приказка

Posted by late на 04.01.2012

светя в тъмното,
глуха и няма,
те – тичат.
редовете се нижат,
надолу пътеката спира да диша,
тревите се къпят,
устната ми кухина –
глуха и няма,
развъжда тюлени,
дамата е бяла и сочна,
птица с избодени криле
и нарисувани очи,
тютюнев дим обгражда дъното,
скалите са бледи и мъртви.
дядо, дядо,
когато мине оловният войник,
счупи ме, на две неравни половини,
отрежи лявото ми ухо и нахрани себе си.

(треперят буквите,
дъждът отмерено танцува степ
върху ребрата ми.
рибите плуват, с отсечени глави,
глухо и нямо,
дълбаят имената си в тинята.

аз – светя.)

(03.10.2009)

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »