бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

Archive for 12.01.2012

развинтени стълби

Posted by late на 12.01.2012

плътта на дървото хищно разполовена
нощно изтеглена до върха на луната

(да четеш напосоки
улицата изтичаща

да криеш тока
пронизващ вените)

хищно разполовен напосоки разтеглен
тъмночерен развинтен убит и убиващ

(да лежиш вертикално
с нокти забити в небето

да стискаш със зъби
плоския гръб на летливото време)

дъбът е дървото листата са бледи
премазва ги погледът изстисква ги шепотът

(да носиш картините в погледа
да впиваш устни в извора

да развинтиш крака си да подскачаш наум
наужким да носиш живота си)

прегаря дъхът от плесен зелен и потънал
надвива викът разтърсващ ребрата небесни

(да знаеш това което не знаеш
да забиваш пръсти в кухия дънер

да идваш и да си отиваш
просто тихо и логично)

развинтен език в развинтени стълби
с развинтени пръсти развинтени кули строи

(да можеш в ступор на пода в нищото
да биговаш хартиен живот в хартиено тяло

да преглъщаш с пръстите думите хлъзгави
да носиш душа на дете претворена в стенен часовник)

пронизан в дланите мраморни тихо заспиваш
хищно разронен в хищната плът на небето

(развинтени стълби развинтват погледа
развинтено притаен в хълбока светещ)

(27.05.2010.)

Advertisements

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

висиш

Posted by late на 12.01.2012

наобратно са буквите
лицата им
фини (заради думата)
телата им
счупени (заради намеренията)

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

03.12.2009:

Posted by late на 12.01.2012

играя с тези думи. защото денят е безформена ниша.
когато ръцете развръзват езика….
пръстта е светлината, която неравно се плъзва из устните.
чуваш ли пръстите? тракат, тракат, тракат….
пъхам носната си кърпа в нечий сух джоб. напускам пространството.
цветът е червен. не винаги ясен. следите са пресни.
отвивам тялото си. изключвам. минутата премигва на неравни интервали.
няколко образа и едно куче препречват желанието ми.
сухо е времето в плиткия джоб.
животът е перкалено кратък за да продължавам да дъвча тази разплута,
протяжна вечнст. няма връзка с предходното стихотворение.
просто думи. цвърчат, жужат. тиганът прегаря.
фигурата е безумно приведена. почти пречупена.
главата примирено се удря в перваза. стъпките са ситни. и плахи.
този старец. този някога-бил-човек, сега скитащ символ в празните орбити.
светлините са лакоми. силуетът примигва.
лявата ми ръка. лявата ми ръка. дясно рамо. дясно рамо.
денят е плах и свенлив. устните ми са топли и хищни.
затварям страницата, затварям прозореца.
есента е тих мираж, развързващ езика ми.

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

едно-две-три

Posted by late на 12.01.2012

тази нощ
това утро
тези звуци
тази стая
и ръцете ми
които пишат
винаги наум
и всеки път
наужким

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »

тази сутрин

Posted by late на 12.01.2012

на клона
тази
сутрин
закачи
ме
старецът
(про
дъл
жав
ам
игр
ата
с
ду
ми
те)
с обрязан език
прошептя в
ухото ми
старецът
опари ме
дълбоко
зад зъбите
нави ме
изви ме
насочи ме
с раздвоен
език
сега вися
на клона
и шептя на рибите
бъл бъл бъл
лъб лъб лъб
бъллллллллл
лллллллллъб
дланите ми
докосват
дъното
на езика
произвеждат
вълни
в ухото
на стареца
разтрояват
миражите
той плаче
старецът
(дълбоко
дълбоко
дъл
бо
ко
в ухото ми)

(20. 08. 09.)

Posted in когато поезията боде, затвори очи | Leave a Comment »