бодил

(ноктите – изрязани, нали?)

и после дълго съзерцавам

Posted by late на 19.02.2012

намирам трупа си за прекалено изтънчен. екстравагантен в своята черна обтегнатост. не притежавам дните си. летя в това изтичащо пространство. изпарявам се. изтънявам до точка. отдолу – неравни погледи скърцат със зъби. тревожат се. сумтят. но аз съм прекалено голяма хапка за техните усти. нямам очи. нямам думи. пъпната ми връв е здраво закотвена в небето. понякога – посоката ми тежи. друг път – е лека като перце. друг път пиша. пия вода направо от извора. от дъното. друг път калта се свлича от пръстите ми. погледът ми е ням. тих. и топъл. няма дни, времена и нрави, в които истината да е толкова истина, че дори дробовете ми спират да дишат под тежестта на това леко прозрение. има обаче дни, в които сетивата ми отказват да дишат. свиват се под тежестта на крехкото безвремие, прегърбват се и отказват да носят мисълта ми. в тези дни – кожата ми е безумно лека. дъхът – тежък и кристален. в тези дни тялото ми е разпънато на кръст между земята и небето. между искам и не искам. имам и нямам. рязтягам неравните си думи, тогава, в тези дни, изскубвам се от тях, отлепям се. и после дълго съзерцавам трупа си. прекалено изтънчен, екстравагантен в своята черна обтегнатост.

(13.12.2010)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: